От всички болести, познати на Изтока, проказата бе най-ужасната. Нейното нелечимо и заразно естество и страшните последици върху жертвите – изпълваха със страх и най-смелия. Евреите я смятаха за наказание вследствие на извършен грях и я наричаха “удар”, “Божи пръст”. Проникваща дълбоко, неподлежаща на изкореняване, смъртоносна, тя бе смятана за символ на греха. Чрез ритуалния закон прокаженият бе провъзгласяван за нечист. Подобно на човек, който вече е умрял, той бе отстраняван от обществото на хората. Каквото се докоснеше до него, ставаше нечисто. Въздухът се замърсяваше от дъха му. Ако някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, за да го прегледат и да решат болен ли е. Провъзгласяха ли някого за прокажен, изолираха го от семейството му, отлъчваха го от обществото на вярващите в Израил и го осъждаха да общува само с хора, пострадали като него. Законът бе непреклонен в своето изискване. Дори царе и управители не правеха изключение. Ако цар се разболееше от тази ужасна болест, трябваше да предаде скиптъра и да се оттегли от обществото. Прокаженият трябваше да носи проклятието на своята болест настрана от своите приятели и близки. Той бе задължен да оповестява публично за своята беда, да раздере дрехите си и да вика, за да предупреди всички да бягат от оскверняващото присъствие. Викът “Нечист! Нечист!”, който идваше с печален тон от самотния изгнаник, бе предупреждение, пораждащо страх и отвращение. В областта, където Христос служеше, имаше много от тези страдалци. Вестите за Неговото дело достигнаха и до тях, като запалиха искрицата на надежда. Но от дните на пророка Елисей такова нещо не бе се разчувало – човек, заразен от болестта, да се очисти. Те не се осмеляваха да очакват Исус да направи за тях нещо, което никога за никого не бе правено. Имаше обаче един, в чието сърце започна да се поражда вяра. Но човекът не знаеше как да достигне Исус. След като беше отблъснат от своите ближни, как можеше да се представи на Лечителя. Питаше се дали Христос би излекувал НЕГО. Ще благоволи ли да забележи един, за когото се смята, че страда от Божие наказание? Няма ли и Той като фарисеите и като лечителите дори да го презре и да го предупреди да бяга от обществото на хората? Човекът размисли за всичко, което бе чул да му разказват за Исус. Никой, който беше потърсил помощ от Него, не беше върнат. Злочестият човек реши да намери Спасителя. Макар и отлъчен от градовете, той можеше по някакъв начин да пресече Неговия път в планината или да го намери, когато поучава извън градовете. Трудностите бяха големи, но това беше единствената му надежда. Прокаженият бе доведен до Спасителя. Исус проповядваше край езерото и хората бяха събрани около Него. Като стоеше настрана, човекът долови няколко думи от устата на Спасителя, видя Го да полага ръцете Си върху страдащите. Видя сакатите, слепите, парализираните и смъртно болните да се изправят здрави и да славят Бога за своето избавление. Вярата се укрепи в сърцето му. Той се приближи крачка по крачка до събраното множество. Ограниченията, които му бяха наложени, безопасността на хората и страхът, с който всички гледаха на него, бяха забравени. Мислеше само за блажената надежда да бъде излекуван. Прокаженият представлява отвратителна гледка. Болестта е направила страшни белези и неговото разлагащо се тяло е потресаващо. Виждайки го, хората се отдръпват от ужас. Налитат един върху друг в стремежа си да избягнат допира. Някои се опитват да му попречат да се доближи до Исус, ала напразно. Той нито ги вижда, нито ги чува. Не чува изразите им на отвращение. Вижда само Божия Син. Чува само гласа, който съживява с думи умиращите. Пробивайки си път, той се хвърля в нозете Му с вика: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!” Исус отговори: “Искам, бъди очистен!” и постави ръката Си върху него ( Матей 8:3). В прокажения настъпи внезапна промяна. Плътта му стана здрава, нервите му – чувствителни, мускулите твърди. Грубата люспеста повърхност, характерна за проказата, изчезна и се появи мека лъскавина, подобна на тази върху кожата на здраво дете. Исус поръча на човека да не разгласява за делото, което бе извършено, а направо да се представи в храма с приношение. Такова приношение не можеше да бъде прието, докато свещениците не прегледат човека и не го провъзгласят за напълно здрав. Колкото и да не желаеха, те трябваше да извършат тази служба. Не можеха да избягнат прегледа и решаването на случая.