Въпреки всички доказателства, че Исус бе Христос, молителят бе решил да повярва в Него само ако отговори на молбата му. Спасителят подчерта контраста между тази съмняваща се вяра и простото доверие на самаряните, които не поискаха нито чудеса, нито знамения. Словото Му, постоянно доказателство за Неговата Божественост, имаше убедителна сила, която докосна сърцата им. Христос страдаше от това, че Собственият Му народ, на когото бяха поверени святите слова, не можеше да чуе гласа на Бога, говорещ им чрез Неговия Син. Но благородникът имаше вяра до известна степен, защото бе дошъл да помоли за това благословение, което му се струваше най-скъпоценно от всичко. Исус щеше да му даде по-голям дар. Той желаеше не само да излекува детето, но да направи служителя и семейството му участници в благословенията на спасението и да запали светлина в Капернаум, който съвсем скоро щеше да стане поле на Неговия труд. Но преди да пожелае Христовата благодат, благородникът трябваше да осъзнае нуждата си. Този царедворец представяше голяма част от своите сънародници, интересуващи се за Исус от себелюбиви подбуди. Надяваха се да придобият някаква особена печалба чрез Неговата сила и залагаха вярата си за получаването на тези земни облаги. Но те бяха невежи за духовната си болест и не виждаха нуждата си от Божествена благодат. Думите на Спасителя към благородника разкриха помислите на сърцето му, както блясъкът на светкавицата прави това. Той видя, че подбудите му да потърси Исус бяха себелюбиви. Видя колебливата си вяра в истинската – светлина. С дълбока тревога осъзна, че неговото съмнение можеше да струва живота на сина му. Разбра, че беше в присъствието на Този, Който можеше да чете мислите и за Когото всичко бе възможно. В мъчителната си молба той извика: “Господине, слез, докле не е умряло детенцето!” Вярата му се хвана за Исус както Яков, който, борейки се с ангела, извика: “Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш” (Бит. 32:26). И той надви като Яков. Спасителят не може да се отдръпне от душа, която се държи за Него и Го умолява за голямата си нужда. Той каза: “Синът ти е жив.” Благородникът си тръгна с мир и радост, чувства, които никога преди не бе познавал. Не само повярва, че синът му ще се възстанови, но прие с пълно доверие Христос като Изкупител. В същия час бдящите край леглото на умиращото дете в дома му в Капернаум забелязаха внезапна и чудна промяна. Сянката на смъртта се вдигна от лицето на страдалеца. Червенината на треската се замени с леката руменина на възстановяващото се здраве. Неясният поглед заблестя умно и силите се върнаха в слабото, измъчено тяло. Никакъв признак на болестта не остана в детето. Горящата му плът стана мека и влажна и то потъна в дълбок сън. Треската изчезна в най-горещия час на деня. Семейството бе изненадано и радостта му бе огромна. Кана не беше толкова далеч от Капернаум и служителят можеше да стигне у дома си вечерта след срещата с Исус, но не бързаше да го стори. Чак на следващата сутрин пристигна в Капернаум. Какво връщане у дома бе това! Когато отиде да се срещне с Исус, сърцето му тежеше от мъка. Слънчевата светлина му изглеждаше жестока, а песните на птиците – подигравка. Колко различни бяха чувствата му сега! Цялата природа носеше нова премяна. Той видя всичко с нови очи. Когато пътуваше в тишината на ранната утрин, цялата природа сякаш хвалеше Бога заедно с него. Докато още бе далеч от дома, слугите излязоха да го посрещнат, нетърпеливи да успокоят подозренията му, които, според тях, го измъчваха. Той не се изненада, като чу новините, а с дълбок интерес ги попита в кой час е започнало да се оправя детето. “Те му казаха: В седмия час треската го остави.” В същия момент, когато вярата на бащата се хвана за уверението: “- син ти е жив”, Божествената любов бе докоснала умиращото дете. Бащата побърза да прегърне сина си. Притисна го до сърцето си като възкресен от мъртвите и благодареше на Бога отново и отново за това чудно възстановяване. Благородникът копнееше да узнае повече за Христос. Когато по-късно чу учението Му, той и всички в дома му станаха Негови ученици. Тяхното изпитание бе благословение, за духовното обръщане на цялото семейство. Вестта за чудото се разпространи и в Капернаум, където бяха извършени толкова много от Неговите могъщи дела и бяха приготвени условия за Христовата служба. Този, Който благослови благородника в Капернаум, още желае да благославя. Но подобно на измъчения баща и ние често търсим Исус с желание за някои земни добрини. И се доверяваме на Неговата любов според отговора на нашите молитви. Спасителят копнее да ни даде по-голямо благословение, отколкото искаме и отлага отговора на молбите ни, за да ни покаже злото в нашите сърца и дълбоката ни нужда от благодатта Му. Той желае да се откажем от нашия егоизъм, който ни подтиква да Го търсим. Признавайки своята безпомощност и остра нужда, трябва да се доверим напълно на Исусовата любов. Благородникът искаше да ВИДИ изпълнението на своята молитва, преди да повярва, но трябваше да приеме думите на Исус, че молбата му е чута и благословението – дадено. Този урок трябва да научим и ние. Не защото виждаме или чувстваме, че Бог ни чува, трябва да вярваме. Ние трябва да се доверяваме на Неговите обещания. Когато идваме при Него с вяра, всяка молитва влиза в сърцето на Бога. Когато се молим за благословение, трябва да вярваме, че го получаваме и да Му благодарим, че СМЕ го получили. Тогава трябва да вършим задълженията си уверени, че благословението ще се осъществи, когато най-много имаме нужда от него. Научим ли се да правим това, ще знаем, че Бог отговаря на нашите молитви. Той желае да откликне “изключително щедро”, “съответно с богатствата на Своята слава” и чрез “действието на Своята могъща сила” (Еф. 3:20,16, 1:19).