Как се достига до оформянето на пълния текст на Новия Завет? Новозаветният канон съдържа 27 книги. Събирането на Свещените текстове на Новия Завет има характер, подобен на канона на Стария Завет. Ранната християнска църква притежава един предварителен текст, озаглавен „Словата на Господа“, получени от Исус Христос или от апостолите, които били очевидци на описваните там събития. Вярващите по онова време считали, че думите и пророчествата на Исус Христос са също толкова боговдъхновени, колкото и тези на Стария Завет. Предприемат се и първи стъпки за формирането на новозаветен канон. В първа глава на Евангелието от Лука научаваме, че по негово време са съществували няколко работи, описващи живота и учението на Исус Христос. Има предположения, че още преди края на I в. сл. Хр. християнските църкви са притежавали един пълен предварителен текст на Евангелието. Понятието „евангелие“ се появява в Новия Завет в единствено число и означава „добрите вести на Исус Христос“. Освен евангелията в този период се разпространяват и други християнски произведения, на първо място известните послания на апостол Павел, както и посланията на другите апостоли и автори.

По-късно, през IV в. историкът Евсевий съобщава, че християните вече отсели „житото от сламата“ в новозаветните писания, което е указание, че процесът е бил завършен още преди този период. Старателното изследване на новозаветния канон показва, че и тук Божията воля е ръководила нещата. Новозаветният канон обхванал 27 книги, чиято селекция не била дело на вселенски събори или папски декрети. Появата му е тайнствена, протекла за период от три-четири столетия, което е указание за намесата на Божия Дух.

„В тази божествено дирижирана селекция два основни критерия са ръководели ранните християни при решаването на въпроса кои книги заслужавали място в Писанията и кои не.

Първият критерий бил авторството. Християните считали, че евангелската вест за Исус и спасението може да бъде представена най-автентично от хора, които са били с Исус. Следователно, били са приети онези книги, които са дело на апостол или другар на апостол. Така „Послание на Варнава“, „Пастира от Хермас“ и други апокрифи били окончателно откъснати от канона, макар и фаворизирани от някои ранни християни, защото било установено, че произхождат от следапостолския период.

Вторият критерий на ранната църква при подбора на канона бил съдържанието. Той изисквал оценяването на една книга от гледна точка на вътрешната последователност, съгласие с останалата част от Писанията и съобразена с християнската опитност. Несъмнено, чрез този принцип първите християни са отхвърлили множество гностически евангелия и апокалипсиси.“