БАЩИНА ЛЮБОВ

БАЩИНА ЛЮБОВ

Често чуваме да се възхвалява любовта на майката. По-рядко се говори за тази на бащата, която не е по-малка, имайки предвид жертвите, с които той се съгласява и себеотрицанието, с което толкова мъже работят неуморно без да се оплакват, години на ред, за да снабдят семейството си с това, от което се нуждае, даже и с удобства, без да говорим за възпитанието на децата. А колко често любовта на бащата – на истинския баща – се проявява наравно с тази на майчината нежност, упражнявайки възпитателната роля, която той трябва да играе в семейството. Ето един пример, на който не липсва автентичност и, който ще бъде от полза за много родители.

Един селски пастор, чийто син, на около четиринадесет години, се учел в цивилното училище, е бил посетен един ден от селския учител, с който се завързал следният разговор:

Вашият син болен ли е?
Не, защо?
Днес не дойде на училище.
Така ли?
Вчера също.
Възможно ли е?
Нито завчера.
Хайде де!
Помислих, че е болен и сметнах за уместно да се осведомя…
Много ви благодаря, че ме предупредихте.

Гостенинът си тръгнал, а бащата останал замислен. След малко вратата на градината се отворила и той отишъл да посрещне виновния ученик; поглеждайки баща си, последният разбрал веднага, че той е в течение на бягството му от училище през тези три дни.

Филипе, влез в работния ми кабинет.

Момчето седнало на един стол. Неговият баща му казал:

Филипе, днес след обед твоят учител дойде да ме уведоми, че не си бил на училище нито днес, нито вчера, нито онзи ден, а ти поддържаше в нас впечатлението, че отиваш на училище. Ти знаеш, че имах вяра в тебе и често казвах: Аз имам пълно доверие в моя син Филип! А ето три дни вече откак ти живееш в лъжата! Разбираш ли каква мъка ни причиняваш?

Бащата и синът се изправили с овлажнели очи. Първият продължил:

Ти знаеш, мое момче, че един свят закон изисква щото грехът всякога да бъде последван от наказание, от страдание; че това са две неразделни неща. Ти си направил едно прегрешение и на мен се пада, като представител на Бога в моето семейство, да определя наказанието, което ти се полага. Прочие ето какво ще направим. Ти ще се качиш в таванската стая, където ще поставя една кушетка. Там ще ти носят храната в определените часове и ще стоиш толкова дни, колкото си прекарал в лъжата: три дни и три нощи.

Филип мълчал. Те се качили в таванската стая, където леглото е било приготвено. Бащата целунал сина си и го оставил сам със своите мисли. Часът за вечеря дошъл, бащата и майката седнали около масата; но напразно: мисълта за малкия самотник им отнемал апетита. Те минали в салона, за да прекарат там вечерта. Съпругът взел един вестник, майката ръкоделието. Но той не успявал да разтълкува своята статия, нито тя да вдене иглата си. Навярно очилата бяха винавни за това, че всичко изглеждаше замъглено, а конецът се късаше. Часовникът ударил девет часа, после десет – часът за лягане.

Няма ли да си легнеш? Запитала майката.
Не веднага. Ти иди си легни.
И аз ще почакам още малко.

Единадест часа, после полунощ ударили, преди да се отдадат на нощна почивка. Но сънят не идвал. Единият и другият се престрували на заспали, без всеки от тях да си прави илюзия по отношение на другия. Тя заговорила първа:

Защо не спиш?
Как разбра това? казал той с глас, който се мъчел да бъде сигурен. А ти защо не спиш?
Как да спя, като си помисля за това дете, само на тавана!
И аз съм също като тебе.

И часовникът ударил един часа, два часа… Сънят все не идвал. Накрая бащата казал:

Жено, не мога повече, ще се кача в таванската стая и ще си легна при Филип.

Той взел възглавницата си и излязъл от стаята на пръсти, качил се на тавана, отворил безшумно вратата и се запътил към леглото поставено под малкото прозорче на стряхата. Той смътно различил, че очите на малкия затворник бяха широко отворени и блестяха, а бузите му горяха. Веднъж прегърнати, под завивките бащата и синът скоро заспали. Следващата вечер бащата казал на съпругата си: