Вярата е лично решение, проява на собственото ни утвърждаване чрез навлизане в мъглата на непознатото. Вярата предполага риск, поемане на отговорност и лична съпричастност. По-дълбокото познание, основано на вярата, е възможно само когато си съпричастен. Именно чрез личната съпричастност може истински да познаем Бога, основавайки се на вяра в Него. Вярата на християните съвсем не е стъпка в неизвестно, то, ирационален скок в „мрака на непознатото а е решителна стъпка, направена въз основа на едно обширно и разнообразно познание. Вярата за нас вече не е нито напълно рационална, нито напълно ирационална. Истината и тук е някъде по средата между тези две крайности. Познанието ни за Бога е проява на подобна вяра и лична съпричастност. Точната й дефиниция откриваме в Библията: „А вярата е даване твърда увереност на ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща. които не се виждат” (Евреи 11:1) Вярата обаче е категория, която се обезсмисля при наличието на противоречиви твърдения и позиции.

Неприемлива е идеята, формулирана от прагматика У. Джеймс, че би следвало съждението „истина е, че Х съществува“ да се сведе до твърдението „полезно е да вярваш, че Х съществува“. Не е вярно, че тези твърдения казват едно и също нещо. Ограничаването областта на богословския истини до тази на практически приложимите идеи игнориращи обективната истина, е неприемливо систематичното богословие. Разбира се, това не означава, че не трябва да се търси практическа полезност на религиозните истини и идеи.

Задачата на систематичното богословие е не да променя основните християнски доктрини, а да ги утвърждава. Основание за нашите разсъждения в това отношение ние ще търсим най-вече в библейския текст. Често предубежденията са източник на логически противоречия и недоразумения. С помощта на логиката (метод на философията), основаваща се върху Откровенията, дадени ни в Библията, отстранявайки предразсъдъците, ние заставаме ясно и определено на позицията на библейските истини. По този начин запазваме обективния характер на нашите богословски твърдения и умозаключения, бидейки ръководени от Светия Дух. Абсолютността на познанията ни в богословската наука се опира на авторитета на един безспорен Абсолют, Който е Бог. Истините, които ни разкрива Божието Слово, не допускат безкрайни и непрекъснати уточнения, което е характерно за традиционното научно познание. Авторитетът на Божието Слово се приема за Абсолют.