Бог като възпитател – авторитетът

 Тази статия е за родителите, но и не е само за тях. Тя е и за бабите и дядовците, но и не само за тях. Тя е и за тези  които ще станат родители и ще носят отговорностите за бъдещето на децата си, но и не само за тях. А също и за лели, чичовци, стринки, братовчеди, батковци и каки, които често вземат активно участие в отглеждането на децата.

Да си представим следната ситуация: имате дете на 6 години, което иска да гледа шоуто на кик-боксьорите. Вие, естествено, не одобрявате това, защото те само се ритат и блъскат и то в 12 часа през нощта, обаче детето настоява – първо с уговорки и настоявания, после с все повишаващ се тон “Искам пък, искам!”. Накрая вие се ядосвате и категорично отсичате “Не!”. Тогава отрочето, в изблик на яд, се втурва навън и затръшва врата с трясък. Какво ще направите?

Възпитанието не е в никакъв случай лесна работа. За това свидетелства и конфликтът между първите деца – Каин и Авел. При липсата на Божествените съвети и никакъв опит, Адам и Ева сигурно са изпитали огромни трудности при отглеждането на своите деца и вероятно са допуснали някои грешки щом се стигна до това ужасно събитие – братоубийството. Разбира се, никой родител не може да бъде обвинен за греховете на децата си, когато те са достигнали до възрастта да разсъждават и да носят отговорност, но обстоятелствата в детството до огромна степен определят какви склонности ще развият децата в зряла възраст.

Чуйте едно малко стряскащо изявление на религиозната писателка Елен Уайт: “Обществото е съcтавено от семейства. И главите на семействата са отговорни за състоянието на обществото” (Уайт, Е. Семейството и проблемите на интимния живот). Главите на семействата са отговорни за състоянието на обществото! Децата, които възпитаваме правилно или погрешно, стават както съзнателни граждани, спазващи законите, така и крадци, убийци, проститутки, наркомани, лъжци, пияници и т.н. Не ви ли звучи малко страшно? Ние, родителите трябва сериозно да обмислим отношението си към децата и възпитанието им. Вярвам, че тези редове ще бъдат стимул да направим това.

За съжаление няма един-единствен метод за възпитание, за който да кажем: “Ето, това правете и ще възпитате истински светци”. Всяко дете е уникално и само едни сериозни и загрижени родители могат да преценят реакциите му и да му въздействат. Но от друга страна има общи правила, които биха ни насочили към правилните методи, които ние да съобразяваме с нуждите на нашите деца. И тъй като Бог е Автор на човешката психика и знае как най-добре може да й се въздейства, ще се насочим към Божиите възпитателни методи. Ще си зададем въпросите: Как Бог ни възпитава? По какъв начин Той оформя нашия характер така, че да станем подобни на Него? Как да приложим Неговите методи за нашите деца?

Бог и родителският авторитет

Бог неизменно запазва своя авторитет, когато възпитава. Какво означава това? За Мойсей се казва, че е постигнал изключително близки отношения с Бога, и Той говорел с него лице в лице. И все пак, когато Мойсей се приближи до горящия храст, къдетo се изяви Божието присъствие, Бог му каза: “Не се приближавай тук. Изуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш е свята земя” (Изход 3:5). Исус нарече учениците Си Свои приятели и заяви, че е дошъл да служи на хората. И все пак имаше нещо царствено в поведението Му, което караше хората да чувстват, че Той говори с власт, че Той не е като другите. Тези примери показват, че Бог има и отстоява Своя Божествен авторитет. Той иска хората да помнят, че макар да е близо до всеки съкрушен духом, Той все пак обитава във високо и свято място. Той стои над нас и има право да изисква от нас. Има право да изисква послушание и уважение. Уважението е ключовата дума при авторитета.

Кои са основанията за Божествения авторитет? Първо, Той е наш Създател и ни е дал живот. Второ, Той даде Собствения Си Син, за да спаси нашия живот. Трето, Той поддържа нашия живот с постоянна загриженост. Четвърто, Неговата любов, мощ и власт са много по-големи от нашите. Пето, Той е съвършен. Шесто, …

Можем да изброяваме още много неща, но те се свеждат само до едно: Бог е царят и затова заслужава уважение.

А ние? Имаме ли основания да изискваме уважение и послушание от децата си? Ние също сме им дали живот, постоянно се грижим за тях и правим жертви в тяхно име, нашата любов и власт са много по-големи от техните, ние имаме много по-голям опит от тях. Но най-сериозното основание да установим авторитета си пред децата си е, че родителят, особено бащата, представя пред детето неговия небесен Баща. В ранна детска възраст децата си съставят мнение за Бог чрез своите родители. Ако родителите са нерешителни, слаби и не могат да извоюват своя авторитет, те няма да получат уважението на своите деца. А щом не уважават родителите си, децата най-вероятно няма да уважават и техния Бог. Така се поставя основата на съмненията и неверието.

Християнският психолог д-р Джеймс Добсън в своята книга “Смелостта да възпитаваш” разказва следната история: Една майка на тригодишно момче го завела в другата стая, за да го сложи в леглото му. То я заплюло в лицето. Тя започнала да му обяснява колко е лошо това и че не бива да го прави. Но детето предизвикателно я наплюло още веднъж. Майката била убедена, че всички противоречия трябва да се разрешават с любов, разбиране и обсъждане, затова продължила да му обяснява, че това е лоша постъпка. Момчето, обаче, не се трогнало от разумните й аргументи и последвал нов залп. Майката изтичала разгневена от стаята, но от този момент нататък никога не успяла да вземе връх над него. Това е типичен пример на отказ на родителя да отстои своя авторитет смело и без колебание.

Кой командва тук?

Какво е средството да постигнем това? В ранна възраст има  едно безотказно средство и то е наказанието. Искам да уточня: тук не става въпрос за всяка детска грешка. Тук не става въпрос за счупена ваза, загубено палто,  неоправено легло или получена двойка в училище. Става въпрос за директно, недвусмислено, дръзко предизвикателство към родителския авторитет. Например вие сте предупредили 4-годишното си дете, че след малко си ляга и е време да си подреди играчките. След 5 минути забелязвате, че то продължава да си играе и отново му напомняте, че трябва да ги събере. На третия път вече доста ядосано повишавате тон: “Веднага ставай и ги прибирай!” И получавате нахалния отговор: “Няма пък. Ти ги събери”. Детето иска да разбере кой командва тук – то или вие. Едно наказание бързо ще му даде отговор на въпроса. Ето какво казва Джеймс Добсън: “Когато детето изразява подобно упорито непокорство, вие незабавно трябва да откликнете на това предизвикателство. Когато между вас и детето ви се появи пряка конфронтация, не е време да обсъждате достойнствата на послушанието. Не е моментът да го изпратите да се цупи в стаята си. Нито е подходящо да отложите наказателните мерки до завръщането на уморения ви съпруг. Вие сте начертали линия на земята, а детето ви безочливо я е престъпило с малките си тънки крачета. Кой ще победи? Кой е най-смелият? Кой управлява тук? Ако не дадете категоричен отговор на тези въпроси на силноволевото си дете, те ще породят нови битки, защото ще го карат да ги задава отново и отново. Това е основният парадокс на детството – децата искат да бъдат ръководени, но настояват, че родителите им трябва да спечелят това право.”

Нека прочетем Евреи 12:5-7 “И сте забравили увещанието, което ви съветва като синове: `Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той. Защото Господ наказва този, когото обича, и бие всеки син, когото приема.` Ако търпите наказание, Бог се отнася с вас като със синове; защото кой е този син, когото баща му не го наказва?”  Тези думи показват, че наказанието не трябва да бъде израз на яд или омраза към детето, а на родителска любов. Защото както се изяснява по-надолу: Евреи 12:11 “Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после донася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него” – наказанието води до оформянето на морално поведение. Чрез наказанието малкото дете научава кое е позволено и кое не.

С порастването на детето все повече нарастват и възможностите за общуване с думи  или налагане на други ограничения. Каквато и да е стратегията ни, детето трябва да получи вестта: “Аз съм родителят и те обичам прекалено много, за да ти позволя да си правиш каквото си искаш!”

Налагане на авторитета без любов

Тук обаче трябва да вмъкнем едно голямо “Но”. Когато налагаме авторитета си несправедливо и без любов, можем да причиним трайни увреждания в детското развитие. Психоложката Карен Хорни казва: “Наблюдаваме различни действия или отношение от страна на родителите, които не могат да не предизвикат враждебност, като например предпочитание на другите деца; несправедливи обвинения; непредсказуеми промени в поведението, вариращи от прекалено угаждане на детето до презрително отхвърляне; неизпълнени обещания; и не на последно място, отношение към детските нужди, което преминава през различни степени от временна незагриженост до постоянна намеса в най-законните нужди на детето, като например нарушаване на детските приятелства, подигравки при самостоятелно мислене на детето, разваляне на удоволствието му от собствените му постижения – художествени, физически или технически, въобще отношение от страна на родителите, което ако не преднамерено, то все пак по съдържанието си представлява пречупване на детската воля”. Ако налагането на авторитета ни включва гореизброените неща, детето ще израсне външно подчиняващо се, но вътрешно бунтуващо се и през пубертета ще очакваме вулканичен взрив на детската враждебност. Ние имаме право да оформяме детската воля, но не и да я пречупваме и заличаваме.

Йорданка Дейчева, психолог

Клуб психология и здраве – Плевен, psihologiaizdrave@abv.bg