В КАПЕРНАУМ – ЧАСТ 2
Христос никога не ласкаеше хората. Никога не каза нещо, с което да разпали въображението им, нито ги похвали за техните умни изобретения, но задълбочените и без предразсъдъци мислители приеха Неговото учение и откриха, че то поставя мъдростта им на изпит. Чудеха се на духовната истина, изразена с най-прост език. И най-високообразованите бяха очаровани от Исусовите думи, а неуките винаги се възползваха от тях. Той имаше вест и за неграмотния и дори езичниците разбраха, че имаше вест и за тях. Нежното Му съчувствие докосваше целебно уморените и тревожни сърца. Дори сред буйството на разярените неприятели Той бе обкръжен от атмосфера на мир. Красотата на Неговото изражение, добротата на характера Му и повече от всичко – любовта, изразена в погледа и гласа Му, привличаха всички, които не бяха закоравели в неверие. Ако не бе благият Му и съчувстващ дух, който се излъчваше от всеки Негов поглед и дума, Той не би привличал множествата. Нещастните, които идваха, чувстваха, че Христос свързва Своя интерес с техния като верен и мил приятел и желаеха да знаят повече за истините, които поучаваше. Небето се бе снишило ниско. Хората копнееха да са по-близо до Него, за да може утехата на любовта Му да ги съпътства винаги. Исус наблюдаваше с дълбоко внимание променящите се лица на Своите слушатели. Лицата, които изразяваха интерес и радост, Го изпълваха с голямо задоволство. Спасителят беше щастлив, когато стрелите на истината проникваха в душата, разрушавайки бариерите на егоизма, пораждайки смирение и най-накрая благодарност. Когато очите Му преминаваха над слушащите Го тълпи и Той познаеше сред тях хората, които бе виждал и преди, лицето Му просветваше от радост. Прозираше в тях надеждни поданици на Своето царство. Когато истината, изговорена ясно, докоснеше някой любим идол, забелязваше промяната на израза, студения отблъскващ поглед, който пречеше на светлината да проникне вътре. Когато виждаше хората да отхвърлят вестта на мир, това пронизваше дълбоко сърцето Му. В синагогата Исус говори за царството, което бе дошъл да установи, и за Своята мисия да освободи пленниците на Сатана. Но бе прекъснат от вик на ужас. Един безумен се втурна сред хората, крещейки: “Остави ни! Какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой Си, Светий Божий!” Всички се смутиха и разтревожиха. Вниманието на народа бе отвлечено от думите на Христос. С тази цел Сатана доведе жертвата си в синагогата. Но Исус забрани на демона, казвайки: “Млъкни и излез от него! И когато дяволът го хвърли насред, излезе от него, без да го увреди.” Умът на нещастния страдалец бе помрачен от Сатана, но в присъствието на Спасителя лъч от светлина проникна през тъмата. Копнежът за свобода от властта на Сатана се бе пробудил в него, но демонът се противеше на Христовата сила. Когато човекът се опита да призове Исус на помощ, дяволският дух сложи думи в устата му и той извика в агония от страх. Обхванатият от демони разбираше отчасти, че бе в присъствието на Един, Който би могъл да го освободи, но когато се опита да се досегне до тази могъща ръка, друга воля го задържа, влагайки други думи в устата му. Конфликтът между силата на Сатана и желанието на безумния за свобода бе ужасен. Този, Който победи Сатана в пустинята на изкушението, застана лице срещу лице със Своя неприятел. Демонът употреби цялата си сила, за да запази властта върху жертвата. Да загуби позиция тук, означаваше да отстъпи победата на Христос. Изглеждаше, че измъчваният човек ще изгуби живота си в битката с неприятеля, който бе сломил мъжеството му. Но Спасителят проговори с власт и освободи пленника. И обхванатият от демони човек застана пред учудения народ щастлив в свободата си, владеещ себе си. Дори демонът бе засвидетелствал Божествената сила на Спасителя. Човекът възхвали Бога за своето освобождение. Очите, които толкова време бяха блестели с безумен огън, сега грееха с интелигентност, облени с благодарни сълзи. Хората онемяха от почуда. Веднага щом можаха отново да проговорят, възкликнаха, казвайки си един на друг: “Що е това? Едно ново учение! С власт заповядва и на нечистите духове и те Му се покоряват!” ( Марко 1:27). Тайната причина за бедата, която бе направила този човек страшна гледка за приятелите му и бреме за самия него, бе в собствения му живот. Той бе пленен от удоволствията на греха и бе решил да превърне живота си в един голям карнавал. Не бе и сънувал, че ще стане ужас за хората и укор за семейството си. Смяташе, че може да прекарва времето си в невинни лудории. Но веднъж тръгнали по пътя надолу, стъпките му започнаха бързо да се ускоряват. Невъздържание и излишества преобразиха благородните черти на естеството му и Сатана го завладя напълно. Угризенията дойдоха твърде късно. Когато поиска да пожертва и богатство, и удоволствия, за да възстанови отново изгубения си човешки образ, се оказа вече безпомощен в прегръдките на злия. Той бе застанал на територията на неприятеля и Сатана бе обсебил всичките му способности. Изкусителят го бе примамил с много очарователни предложения, но след като нещастният човек бе вече в негова власт, демонът стана безпощаден в своята жестокост и страшен в гневните си атаки. Така ще бъде и с всички, които се поддадат на злото. Привлекателните удоволствия в началото завършват в мрака на отчаянието или в лудостта на една съкрушена душа. Същият зъл дух, който бе изкушавал Христос в пустинята и бе завладял безумния в Капернаум, държеше във властта си невярващите евреи. Но пред тях той си придаваше вид на благочестие, като се опитваше да ги измами, да им подскаже мотиви, за да отхвърлят Спасителя. Тяхното състояние беше дори по-безнадеждно от това на безумния, защото те не чувстваха нужда от Христос и затова Сатана ги държеше здраво във властта си.