ГЛАСЪТ В ПУСТИНЯТА – ЧАСТ 4

Посветен на Бога като назарей още от рождение, Йоан остана верен на своята клетва през целия си живот. Облеклото му беше като на древните пророци – дреха от камилска вълна, допълнена от кожен пояс. “А храната му беше акриди и див мед”, които се намираха в пустинята, и пиеше чиста вода от хълмовете. Но Йоан не прекарваше дните си в бездействие, в аскетичен мрак или себелюбива усамотеност. От време на време се смесваше с хората и с интерес наблюдаваше какво става в света. От своето тихо убежище наблюдаваше развитието на събитията. С поглед, просветлен от Божествения Дух, той изучаваше човешките характери, за да може да разбира как да докосне сърцата им с небесната вест. Носеше бремето на своята мисия. В самота, чрез размисъл и молитва се стараеше да подготви душата си за делото, което му предстоеше. Макар и живеещ в пустинята, Йоан не бе лишен от изкушения. Доколкото бе възможно, затваряше всеки вход, през който Сатана би могъл да влезе, и въпреки това пак бе нападан от изкусителя. Но духовното му проницание бе ясно. Бе развил силен и решителен характер и чрез помощта на Светия Дух бе способен да различи домогванията на Сатана и да им противопостави своята сила. За Йоан пустинята стана израз на неговото училище и светилище. Както Мойсей сред мадиамските планини, така и той бе заобиколен от Божието присъствие и от доказателствата за Неговата сила. Не му бе отредена участта да обитава както великия израилев водач сред тържественото величие на планинското усамотение. Пред него обаче се издигаха моавските височини отвъд Йордан, говорейки за Този, Който бе поставил планините и ги бе облякъл в сила. Мрачният и ужасен вид на природата край пустинния му дом живо рисуваше състоянието на Израил. Плодоносното лозе на Господа бе опустошено, но над пустинята се свеждаше небето, ясно и красиво. Както тъмните и бурни облаци, които се събираха, биваха разпръсвани от дъгата на обещанието, така и над деградацията на Израил изгря обещаната слава на царуването на Месия. Над облаците на гнева се простираше дъгата на Неговия завет на милост.
Сам в тишината на нощта, Йоан четеше Божието обещание към Авраам за едно потомство, неизброимо като звездите. Светлината на зората позлатяваше моавските планини и му говореше за Онзи, Който щеше да бъде “като утринната виделина, когато изгрява слънцето в безоблачна зора” (2Царе 23:4). А в светлината на деня той виждаше великолепието на Неговото появяване, когато “славата Господня ще се яви и всяка твар купно ще я види” (Исая 40:5). С благоговение и ликуващ дух той търсеше в пророческите свитъци откровението за идването на Месия – обещаното семе, което щеше да смаже главата на змията, Сило – “Миродарителят”, който щеше да се яви, преди цар да престане да седи на Давидовия престол. Сега времето бе дошло.
Римски управител седеше в палата на планината Сион. Чрез сигурното слово от Господа Христос вече бе роден.
Ден и нощ той изучаваше възхитителните описания на Исая за славата на Месия – отрасъла от Йесеевия корен, Царя, Който щеше да царува и “с правда ще съди сиромасите-, прибежище от буря-, сянка на голяма канара в изтощена земя”. Израил вече нямаше да бъде наричан “оставен”, нито земята му “пуста”, но Господ ще го нарича “благоволение Мое” и земята му “венчана” ( Исая 11:4, 32:2, 62:4). Сърцето на самотния изгнаник съзерцаваше славното видение. Той гледаше Царя в красотата Му и забравяше своето “аз”. Наблюдаваше величието на светостта и се чувстваше несъвършен и недостоен. Готов бе да тръгне като небесен вестител, не благоговееше пред човеци, защото бе видял Божеството. Можеше да стои твърд и безстрашен в присъствието на земни монарси, защото се бе поклонил ниско пред Царя на царете.