Денят беше горещ, нещо нетипично за сезона. Сякаш всички търсеха облекчение под някаква форма: някои хора стояха на сянка, други се освежаваха с леденостудени напитки от вендинг машината. А трети, като мен, избираха да влязат в магазина за сладолед.

Малко момченце, силно стискащо в ръка парите, си влезе в магазина заедно с мен. Преди да може да каже и дума, продавачът в магазина, остро му каза да излезе навън, да прочете табелата и да не влиза преди да обуе някакви обувки. Момчето бавно излезе, а един голям мъж го последва.

Той го гледаше докато то стоеше пред вратата на магазина и четеше табелата: “Влизането без обувки ЗАБРАНЕНО!”. Сълзи се появиха в очите му и се спуснаха надолу по бузите му, когато то се обърна, за да си тръгне. Точно тогава, големият мъж го извика. Седнал на бордюра, той свали своите обувки – 47 номер и ги сложи пред момченцето с думите: “Ето, ще ти е доста трудно да ходиш с тези, но с приплъзвания ще можеш да влезеш в магазина и да си купиш сладолед.”

След това, той подхвана момченцето с двете си ръце, повдигна го, завъртя го и го намести в обувките си. “Не бързай,” каза му той, “аз доста се уморих да ги нося, така че ще се почувствам добре и ще си почина, докато ти си вътре и си хапваш сладоледа.” Заблестелите очи на малкото момченце не можеха да бъдат пропуснати, докато то се провлачваше към магазина и си поръчваше сладолед.

Той беше голям човек, наистина. С огромен корем, огромни обувки. Но най-голямото от всичко е неговото сърце!