Денят беше горещ, нещо нетипично за сезона. Сякаш всички търсеха облекчение под някаква форма: някои хора стояха на сянка, други се освежаваха с леденостудени напитки от вендинг машината. А трети, като мен, избираха да влязат в магазина за сладолед.
Малко момиченце, силно стискащо в ръка парите си влезе в магазина заедно с мен. Преди да може да каже и дума, продавачът в магазина, остро й каза да излезе навън, да прочете табелата и да не влиза преди да обуе някакви обувки. Момичето бавно излезе, а един голям мъж я последва.
Той я гледаше докато тя стоеше пред вратата на магазина и четеше табелата: “Влизането без обувки ЗАБРАНЕНО!”. Сълзи се появиха в очите й и се спуснаха надолу по бузите й, когато тя се обърна, за да си тръгне. Точно тогава, големият мъж я извика. Седнал на бордюра, той свали своите обувки – 47 номер и ги сложи пред момиченцето с думите: “Ето, ще ти е доста трудно да ходиш с тези, но с приплъзвания ще можеш да влезеш в магазина и да си купиш сладолед.”
След това, той подхвана момиченцето с двете си ръце, повдигна я, завъртя й и я намести в обувките си. “Не бързай,” каза й той, “аз доста се уморих да ги нося, така че ще се почувствам добре и ще си почина, докато ти си вътре и си хапваш сладоледа.” Заблестелите очи на малкото момиченце не можеха да бъдат пропуснати, докато тя се провлачваше към магазина и си поръчваше сладолед.
Той беше голям човек, наистина. С огромен корем, огромни обувки. Но най-голямото от всичко е неговото сърце!