Даване и получаване. Двата подаръка.

Границата често е абстрактно понятие, което внася повече объркване и защитност извън психологично-терапевтичен контекст и среда. Има някаква изградена популярна представа, че е делител и създава бариери. Във психологично-терапевтичен контекст, това е просто осъзнатост за нуждите, усещанията и възприятията за себе си и другите. С изобилието от хора и отношения, понякога и на нас като психолози (с широк набор от смляна и усвоена съвкупност от информация и познания) и терапевти (работили дълбоко и широко със себе си за усвояването на горната информация, собствени позиции и граници) ни е трудно да усетим и определим асертивната ситуация на актуалните граници. Смятам тази диференциация за изключително важна, понеже в жизнения си ход осъзнах, че най-важното в отношенията е ясната дистинкция на това кой къде се намира по абстрактната парабола на границите. Няма да се изморя да повтарям, (цитирайки свой обучител) че границата не е място където се разделяме, а място където се срещаме. Вярвам, че зрелите ни и отговорни отношения (със себе си и другите) придобиват смисъл и здравина около детайлите на това описание.

Уви, ние сме хора. С множество преимущества и недостатъци и предвид факта, че голяма част от живота ни е неосъзнат (и поради креативно адаптиране на физиология и психика – неосезаем), съвсем естествено е да не достигнем границата или да я нарушим. Голяма част от нашата неосъзнатост е по отношение на нашето цялостно себеусещане, базовият ни контактен стил, първичната и обща нагласа, с която взаимодействаме. И тъй като сме социални животни и същества на навици, понякога е трудно да видим повече от нашите стилове, цветове и средства. Виждането и установяването на границата може да е бледо и да отстъпи на първичния ни стил на взаимодействие (особено ако се стремим да се харесаме или вървим по познатия си курс).

Чувството ни за себеусещане и вътрешния наратив (което е тема, която ще разтворя после) не е това, което е актуално в сегашния текст, а чувството на мярка и граница, произхождащи от тях. И това, което ми е интересно е факта, че във всички наши отношения има движение. Движение между нас и близки и роднини, познати и приятели, абстрактни и субективни цели и идеи. Във всички отношения има вземане и даване. И това движение често също е неведомо. За него си даваме сметка на по-късен етап (с осезание и заявяване – непосредствено). Има моменти на доминиращо вземане, както и на даване, изменящо се към уравновесяване, приспадащо до оттегляне и така до нов цикъл. Всичко това е в реда на нещата, но доста често не сме осъзнати за мотивите, които ни поставят в позиция на даване или вземане и за това какво се случва от другата страна, когато даваме или вземаме.

За да бъде по-ясен образа… много от нас имаме силно желание да помогнем и дадем на децата си всичко (от което ние сме били лишавани, често приписвайки наш недостиг кът техните нужди, уви). Този порив е толкова силен, че подхранван от социалната похвала, инстинктивният родителски елемент (или роля), силата на собствените ни несигурности и удовлетворение от самите действия, ни подпомага в изграждането на чувство за себеусещане (и светоусещане) до тежка и еднопосочна везна на даване (или вземане), чрез която ние добиваме някаква вътрешна цялост и усещане за смисъл и цел (полярностите са гещалтски all-time фаворит :D).
Но дори и когато сме будни за собствените си процеси и мотиви по отношения на това движение, не винаги можем да сме наясно с нуждите и усещанията на човека отсреща… или по-общо – от другата страна (като заключение на горното се сещам за фразата „пътят към ада е изпълнен с добри намерения“).

Намерението ни да се натоварваме с допълнително даване допира и темата за равновесието в отношенията. Границите тук отново са абстрактно понятие е се проявяват през субективното усещане на участниците (осъзнатост). Когато един родител във връзката с детето си, например, взема по-голямата (или доминираща) част от отговорностите в една неписана декларация между двамата, естествено е детето да се чувства по-малко и лишено от способност да иницира себе си, да действа спонтанно и да изгражда увереност в способностите си. Усещането на едно дете в тази позиция, когато обстоятелствата се повтарят системно може да изгради представата и чувството, че няма контрол, че е по-малко и все по-здраво да усвои тихото послание че е неспособно… дете.

С доминиращата си компулсия да поемат отговорност, родителитепоглъщат равновесието в отношенията, оставяйки другия да се чувства по-малък (още повече когато другия няма ясна самооценка). Трудността в това се съдържа когато даващия не е съвсем наясно за нуждата си и за кого влиза в ролята на спасител (което е отделна тема, която ми се иска да разширя друг път). Допълнителната тежест пада върху детето, което в своя спонтанен израз на благодарност или желание да даде, бъде спирано от трудността на родителя да приема (или да остава фиксиран в своите състояния), като по този начин оставя впечатлението, че каквото и да дава и прави детето му, нищо не е достатъчно и същевременно обезценява стремежа му да дава и да се погрижи за някой друг.

Най-простият и ефикасен осветител на тази неяснота е диалога. Уви, не винаги е възможен и понякога изисква ресурс и от двете (или повече) страни и сблъсъка с точката на чувствата е неизбежен, ставайки средството за установяване на границата. И тук, аджеба, си задаваме въпросите –  колко е достатъчно (?), колко е добре (?) и въобще… има ли нужда (?).
Често във взаимодействията ни се срещаме с фрустрация, когато това, което даваме, не се приема (или обратното). Липсата на асертивна комуникация и граница създава усещането, че не даваме достатъчно или че не е достатъчно добро (за да даваме добре, трябва да се оцени и приеме). Това усещане оставя вътрешно противоречие у нас, което недоогледано може да натежи и да заеме много голяма част от нашата цялост. Предвид честотата и интензитета, може дори да започнем да оспорваме същото това вътрешно себеусещане и наратив, с който сме свикнали и да ни доведе до чувство за ниска стойност, объркване и безсилие (когато даваме изключително много, но ефекта е обратен от очаквания, може би е добър индикатор да отпуснем струните?).

Понякога и аз имах (всъщност, все още имам) тенденцията да давам много без да се изисква. Това беше така защото “така са ме учили”(без да ме учат). Проблема беше във фрурстрацията, която изпитвам, когато това, което давам не се приема. И тежките чувства са много повече свързани със начина, по който усещаме и (сме свикнали да) възприемаме себе си. Ако не внимаваме, че това може да ни е инструмент за усилване на собствена самооценка и цялост, може да се нараним. Преди време един мъдър човек ми каза нещо важно, след като му споделих затрудненията, които имах по темата и страховете, които бяха като резултат. Не ми спести провокацията и ми помогна да си припомня как стоят нещата понякога. Каза ми нещо от сорта:

• Ей, човек, ядосваш ме. Разбирам, че така си устроен и това ти помага да се чувстваш добре, ама мамка ти… като те гледам толкова умърлушен, ми е чудно защо, как не виждаш, предвид всичко което си, и как падна така и се окаля толкова? Въпроса е реторичен. Не, ще ти дам и отговора, или поне гледна точка… ти си изостави самоуважението. Остави го пред вратата и се хвърли за другите да мислиш. Прекрасно е това, че ти идва от вътре, ама мамка ти, как забрави, че и ти си част от тая картина. Без живинка в теб това няма да се случва. От празна чаша няма какво да наливаш.

И за да добавя нещо от себе си към това…

• Трудно е да дадеш на някой, който не умее да получава.
• Чувството за собствена стойност се изгражда с интеграция на своите ресурси, не от оценката на другите.
• Няма нужда да очакваш или търсиш нещо от другите, което вече имаш. Без да си даваме сметка, в скоростта си, често придобиваме толкова много…

Но, да се върна на темата. Дали сме достатъчно смели и откровени със себе си, за да се срещнем с отговорите на всички вътрешни въпроси, да установим собствените си граници и мярки, за да имат ясен допир с тези на другите? Можем ли да изучим финото изкуство на даване и получаване? Истината е, че не знам. Всяко взаимодействие изисква много търпение за да е ефикасно и честа пренастройка в реално време и будност, че всеки изразява своята любов, признателност и благодарност по различен начин. Има различни начини на даване и приемане, които често са неведоми за самия него и нас.

„Благодарността е добродетел, която се проявява в момента, в който един човек се чувства обичан и е в състояние да се остави да бъде обичан. С други думи, не е разменна стока, нито дълг, който трябва да върнем, а чист и безкористен израз на любов.
И ако благодарността е като ехо на радостта на този, който дава, то неблагодарността е като черна дупка, която поглъща радостта на този, който е дал.“