Исус не искаше да привлича народа, като задоволява желанието му за разкош. За тази голяма тълпа хора, изморени и гладни след дългия изтощителен ден, скромната храна бе доказателство не само за Неговата сила, но и за стремежа Му с нежност да се грижи за обикновените им житейски нужди. Спасителят не е обещавал на Своите последователи удоволствията на света. Тяхната храна може да бъде скромна и дори оскъдна, трапезата им може да е в бедна обстановка, но Той е дал дума, че нуждите им ще бъдат задоволени и им е обещал нещо много по-добро от светските блага – утехата на Неговото присъствие. С нахранването на пет хиляди души Исус открехва завесата на природния свят и разкрива силата, която непрестанно действа за наше добро. В растежа на плодовете на земята Бог върши ежедневно чудо. По естествен начин се постига това, което стана, когато множеството бе нахранено. Хората обработват почвата и сеят семена, но животът, идващ от Бога, причинява растежа на семената. Дъждът, въздухът и слънчевата светлина, които Бог дава, са факторите, които правят така, че “земята сама по себе си произвежда първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа” (Марко 4:28). Бог е Този, Който ежедневно храни милиони човешки същества чрез плодовете на земята. Хората са призовани да сътрудничат на Бога в опазването на реколтата и приготвянето на хляба, но често забравят за Божията намеса. Не отдават на Бога слава, съответстваща на святото Му име. Действието на силата Му се приписва на естествени причини или на човешката изобретателност. Прославя се човекът вместо Бога, а Неговите милостиви дарове се използват за егоистични цели и се превръщат в проклятие вместо в благословение. Бог иска да промени всичко това. Той желае притъпените ни сетива да станат по-чувствителни, за да усещат милостта и добротата Му и да Го прославят за изявата на Неговата сила. Иска от нас да признаем, че даровете идват от Него, за да се превърнат според намерението Му в благословение за нас. Христовите чудеса бяха извършени, за да се постигне тази цел. След нахранването на множествата остана голямо количество храна. Но Този, Който беше Източникът на неограничена сила, каза: “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо.” Със съвета се целеше нещо повече от събирането на хляба в кошове. Урокът бе двоен. Нищо не трябва да се пилее. Не трябва да прахосваме земните блага. Не бива да пренебрегваме нищо, което може да бъде от полза на човека. Нека събираме всичко, с което можем да облекчим нуждите на гладуващите по земята. При духовните неща трябва да се действа със същото внимание. Когато кошовете с останалия хляб бяха събрани, хората си спомниха и за своите приятели у дома. Искаха и те да опитат хляба, благословен от Христос. Съдържанието на кошовете бе разпределено между нетърпеливото множество и разнесено по всички околни райони. Така присъстващите на нахранването трябваше да дадат и на други от небесния хляб, за да задоволят глада на душите. Те щяха да повторят това, което са научили за Божиите чудеса. Нищо не биваше да се загуби. Нито една дума, засягаща вечното им спасение, не трябваше да падне безплодна на земята. Чудото с хлябовете дава урок за зависимостта ни от Бога. Когато Христос нахрани петте хиляди души, наблизо нямаше храна. Очевидно Той не разполагаше и с пари. И ето Го, с пет хиляди мъже, освен жените и децата, намиращи се сред пустошта. Исус не бе поканил голямото множество да Го последва; те идваха без покана или заповед, но Той знаеше, че след като толкова дълго време слушат Неговите проповеди, ще се почувстват гладни и отпаднали. Изпитваше същата нужда от храна като тях. Хората бяха далеч от домовете си, а нощта наближаваше. Повечето нямаха пари, за да си купят храна. Този, Който четиридесет дена бе постил заради тях в пустинята, не би допуснал да се завърнат в домовете си гладни. Божието провидение бе поставило Исус на това място и Той бе зависим от Своя небесен Отец за средствата, с които да задоволи нуждите на хората.