ДА ПОВЯРВАШ В РАДОСТТА

Рано в една есенна сутрин стоях на една тиха гара в красиво малко градче, сгушено в полите на планината. И макар да беше още тъмно и студено хора стояха и чакаха влака, за да се захванат със своите ежедневни задачи. Сънени, бледи лица, копнеещи за още минута покой, жуженето на ученици споделящи истории от предната вечер, хора тръгнали по своя път.
Между тълпата имаше и едно от онези рошави мръсни кучета, които всички заобикаляме, страхувайки се на станем поредната жертва. А кучето обикаляше и често подръпваше я полата на някоя възрастна жена, я раницата на някой от учениците. И макар хората да го гонеха и навикваха то продължаваше.
Най-накрая се насочи към едно малко момченце, докато майка му беше влязла да вземе билет. Тогава кучето се изправи с ръста на малкото момче, мръсно и рошаво, започна да го закача.
Момченцето завика: “Мамо, мамо, виж, кучето си играе със мен. То си ИГРАЕ СЪС МЕН”. И детското му личице грейна. Минаваха хора и гонеха мръсното куче на далеч, но малкото момченце започна да го вика да дойде при него. И всеки път, когато животинчето се връщаше лицето на детенцето грейваше все по-силно с онази истинска, неподправена радост. Защото кучето просто искаше да се поиграе.
А детето със своето чисто сърце повярва. Повярва, че в студеното тъмно утро, едно бездомно и рошаво куче има нужда както неговата – някой да си поиграе с него, някой, с когото да сподели радостта.
Всички ние имаме нужди – да ни обичат, да се грижат за нас, да ни одобряват, поощряват, да споделяме скъпите моменти, а в трудни да ни подкрепят. И не се и съмнявам, че ще получим всичко това – стига да повярваме.