В една училищна стая се били събрали няколко деца. Едно от тях попитало учителката какво е любов. Учителката почувствала, че детето заслужава отговор, който да е на висотата на зададения от него умен въпрос. Понеже вече били излезли в междучасие, тя казала на питомците си да се разходят из двора на училището и да й донесат онова, което предизвика у тях топло чувство. Децата хукнали навън и като се върнали, учителката ги подканила :
– Хайде сега ми покажете какво е донесъл всеки от вас.
Първият ученик протегнал ръка с думите :
– Аз донесох това цвете. Красиво е, нали?
Второто дете на свой ред казало :
– А аз донесох тази пеперуда. Хареса ми цветът на крилете й ; ще я добавя към колекцията си.
После се обадил трети ученик :
– Аз донесох това птиче, което падна от гнездото. Не е ли миличко?
Така децата, едно подир друго, показали какво са донесли от двора.
Накрая учителката забелязала, че едно от момиченцата мълчи и стои мирно през цялото време. Може би се срамувало, че не е донесло нищо? Тя се обърнала към него и го попитала :
– Много добре. А ти, Карлота, нищо ли не намери?
Момиченцето срамежливо отвърнало :
– Много съжалявам. Видях цветето и усетих аромата му; помислих си да го откъсна, но предпочетох да го оставя да ухае по – дълго. Видях пеперудата, нежна и разноцветна, но ми се стори толкова щастлива, че не посмях да я уловя. Видях и падналата през листата птичка, но като се качих на дървото, забелязах тъжния поглед на майката и предпочетох да я върна в гнездото. Така че донесох със себе си аромата на цветето, усещането за свобода на пеперудата и благодарността, която видях в очите на майката на птичката. Как да покажа какво съм донесла?

Учителката благодарила на своята ученичка и я възнаградила с най – високата оценка, считайки, само тя е успяла да долови, че любовта можем да носим само в сърцето си.