Две опасни крайности при самочувствието

 Когато не харесваме и не приемаме себе си, можем да стигнем до две нежелателни крайности. Можем или да започнем постоянно да се подценяваме, обвиняваме и критикуваме за отрицателните си качества и така да развием твърде ниско самочувствие; или да започнем да се надценяваме, като смятаме себе си за винаги по-умни, по-способни и по-ценни от другите. В следствие на тези тенденции можем да станем или затворени, постоянно страхуващи се, зависим хора, или пък тиранични, налагащи се във всяка ситуация, горделиви хора. Така проявяваме или чувство за малоценност, или чувство за свръхценност.

Ето как коментира опасността от тези две крайности най-превежданата жена-писател в световен мащаб Елън Уайт: „Ако си изграждаш твърде високо мнение за себе си, ще мислиш, че трудът ти е от много по-голямо значение, отколкото е в действителност, и ще се стремиш към лична независимост, която граничи с високомерие. Ако отидеш в другата крайност и имаш твърде ниско мнение за себе си, ще се чувстваш по-нисш и ще оставяш впечатление за нищожност, което до голяма степен ще ограничи влиянието ти за добро. Трябва да избягваш и двете крайности. Чувствата не трябва да те контролират; обстоятелствата не трябва да ти влияят. Можеш да имаш правилна преценка за самия себе си – нещо, което ще се окаже за тебе защита и от двете крайности. Можеш да имаш достойнство без празна самоувереност; можеш да бъдеш снизходителен и отстъпчив, без да жертваш самоуважението или личната си независимост. Тогава животът ти ще оказва голямо влияние както върху хората от висшите класи, така и върху тези от по-низшите” (Уайт, Е. Ум, характер, личност. Кн. 2. С. 149-150; изд. „Нов живот“).

Чувството за малоценност – произвежда жертви

Чувството за свръхценност – произвежда насилници

Тук трябва да подчертаем, че и чувството за малоценност и чувството за свръхценност произлизат от ниската себеоценка: те са две противоположни решения на един и същ проблем. Когато вътрешно не се чувствам ценен, обичан и способен, аз трябва да търся външни източници за самочувствието си.

Неправилни стратегии за  изграждане на самоуважение

Първа стратегия: ОТСТЪПЧИВОСТ – за да се харесвам на другите, аз много често отстъпвам и се съобразявам с тяхното мнение и желания, защото съм си създал нагласата, че ако се съгласявам с хората, те ще ме харесват. Тази нагласа е предпоставка да бъда жертва на насилие в дома си. Най-честата причина, която изтъкват жените, за да не напуснат насилника, е: „Какво ще правя сама? Къде ще отида? Как ще се справя с живота?“ Чувството за малоценност и неспособност ги държи в подчинение на тираничния съпруг.

Втора стратегия: АГРЕСИВНОСТ – когато не се чувствам ценен, обичан и способен, аз трябва да се налагам над другите, защото така ги принизявам по-долу от себе си и чрез това унижаване на другите аз се чувствам ценен и способен. Трябва винаги да съм отгоре. Насилникът в дома винаги смята, че съпругата и децата не са способни да се справят с живота, затова той трябва да им казва какво да правят. Той знае най-добре и затова трябва да контролира всичко.

Проблемната себеоценка превръща хората в непълноценни личности, които от своя страна възпитават непълноценни личности и така страда цялото общество, защото много от хората са израснали в такава обстановка.

„Обществото е съставено от семейства и главите на семействата са отговорни за състоянието на обществото” (Уайт, Е. „Семейството и проблемите на интимния живот”).

Парадигма на егоизма: Аз съм в центъра на моя живот и ИСКАМ да направя всичко възможно АЗ да се чувствам добре.

Парадигма на алтруизма: Аз съм важен, но другият е също толкова важен, колкото мен. ИСКАМ да направя всичко възможно ВСИЧКИ да се чувстваме добре.

До голяма степен човек с проблемна себеоценка постъпва според Парадигмата на егоизма – не задължително защото иска да бъде егоист, но защото вътрешната неудовлетвореност го принуждава да използва стратегии, за да засилва слабото самоуважение. Той може да има идеали, ценности, стремеж към доброто – но докато не реши проблема с чувството за малоценност и не започне да се чувства обичан, ценен и способен, няма да може истински да обича и цени другите.

Това твърди и Книгата на книгите: „Защото целият закон се изпълнява в една дума, именно в тази: „Да обичаш ближния си, както себе си““ (Галатяни 5:14). Отношението към себе си е предпоставка за отношението към другите.

Йорданка Дейчева, психолог, Клуб Психология и здраве – Плевен