ДОБРИЯТ САМАРЯНИН – ЧАСТ – 2

Законникът се почувства нарушител на закона. В това бе убеден и от пронизващите думи на Христос. Не бе живял правдата на закона, която твърдеше, че разбира. Не бе показал любов към своя ближен. Покаяние бе нужно, но вместо покаяние той искаше да оправдае себе си. И за да не признае истината, се опита да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта. Така се надяваше да отклони убеждението и да се издигне в очите на народа. Думите на Спасителя бяха показали, че въпросът му бе ненужен, защото сам можеше да си отговори на него. Но той зададе друг въпрос: “А кой е моят ближен?”

Този въпрос причиняваше безкрайни спорове сред евреите. Те не се съмняваха, че езичниците и самаряните бяха чужденци и неприятели. Но къде трябваше да мине границата между хората от техния народ и между различните класи на обществото? Кого трябваше свещеникът, равинът и старейшината да смятат за свой ближен? Прекарваха живота си в кръг от церемонии за очистване. Контактът с невежото и безгрижно множество – учеха те – би причинил оскверняване, което, за да се отстрани, би изисквало уморителни усилия. Трябваше ли да гледат на “нечистите” като на свои ближни?

Исус отново отказа да бъде въвлечен в спора. Той не осъди високомерието на тези, които дебнеха да Го осъдят. Но с една проста история обрисува пред Своите слушатели такава картина за изливането на небесна любов, която трогна всички сърца и изтръгна от законника признание за истината.

Единственият начин да се прогони тъмнината е да се внесе светлина. Най-добрият начин да се справим с греха, със заблудата, е да представим истината. Откровението за Божията любов разкрива деформациите и греха на сърцето, което има себе си за център.

“Някой си човек – каза Исус – слизаше от Ерусалим към Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. А случайно някой си свещеник слизаше по оня път и като го видя, замина си от срещната страна. Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна” (10:30-32 Лука 10:30-32). Това не бе измислена сцена, а действителна случка, която се бе разчула точно така, както бе представена сега.