Почивката на Христос и апостолите не бе прищявка. Времето, което прекараха в уединение, не бе предназначено за удоволствия. Те разговаряха за Божието дело и за това, как да направят служенето си по-ефикасно. Учениците бяха живели с Исус и можеха да Го разберат; на тях Той не им говореше с притчи. Поправяше грешките им и им показваше правилния подход към хората. Разтваряше пред тях съкровищницата на Божията истина. Учениците получаваха жизнена сила от Божествената мощ и в сърцата им се вливаха надежда и насърчение. Макар че Исус можеше да върши чудеса и бе дал сила на учениците Си да вършат чудеса, посъветва Своите уморени служители да се усамотят сред природата и да си починат. Когато каза, че жетвата е голяма, а работниците – малко, Той не настоя учениците Му да се трудят непрестанно, а ги посъветва: “Молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници за жетвата Си” (Матей 9:38). Бог е определил на всеки човек работа според способностите му (виж Еф. 4:11-13) и не би желал няколко души да изнемогват, а другите да нямат никаква физическа или духовна натовареност. Христовите думи на състрадание важат за Неговите служители днес така, както са важали за учениците Му. “Дойдете- и починете си”, казва Той на всички уморени. Не е разумно да бъдем постоянно напрегнати от работа и вълнение дори когато работим за духовните нужди на хората; по този начин се занемарява личното благочестие и силата на ума, душата и тялото отслабва. Себеотрицанието е необходимо за Христовите последователи и трябва да се правят жертви, но е важно да внимаваме да не би чрез прекаленото ни усърдие Сатана да се възползва от човешката слабост и Божието дело да бъде провалено. Според мнението на равините същността на религията трябва да се изразява винаги чрез шумна активност. Разчитаха на външната показност, за да изразят голямото си благочестие. Така душата им се отдалечаваше от Бога и те затъваха в самодоволство. Подобна опасност съществува и днес. Когато работата се увеличава и хората започват да постигат успехи в Божието дело, има опасност от упование в човешки планове и методи. Човек започва да се моли по-малко и вярата му намалява. Подобно на учениците за нас има опасност да забравим, че зависим от Бога и да се опитаме да направим спасител от собствените си дела. Необходимо е да не сваляме погледа си от Исус и да помним, че вършим работата чрез Неговата сила. Макар че трябва да работим искрено за спасението на погиналите, необходимо е да отделяме време за размисъл, за молитва и за изучаване на Божието слово. Само дейността, която се извършва с много молитва и е осветена от Христовите заслуги, ще се окаже накрая полезна за нашето спасение. Никой друг човешки живот не е бил така изпълнен с труд и тежки отговорности, както животът на Исус. И все пак, колко често се е молел Той! Как постоянно бе във връзка с Бога! В историята на земния Му живот се срещат често такива описания: “И сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше” (Марко 1:35); “- големи множества се събираха да слушат и да се изцеляват от болестите си. А Той се оттегляше в пустинята и се молеше” (Лука 5:15, 16); “През ония дни Исус излезе на бърдото да се помоли и прекара цяла нощ в молитва към Бога” (Лука 6:12). В живота Си, изцяло посветен на доброто на хората, Спасителят смяташе за необходимо да се оттегля от шумните пътища и от тълпата, която Го следваше постоянно. Трябваше да прекъсва непрестанната Си работа и близостта с човешките нужди, за да търси уединение и общуване със Своя Отец. Като един от нас, Който споделя нашите нужди и слабости, Той разчиташе единствено на Бога. На безлюдни места Христос искаше Божествена сила, за да може да издържи всички отговорности и изпитания. В допира с Бога можеше да се разтовари от душевните болки, които Го съкрушаваха. В този пример намираме утеха и радост. Чрез Исус стенанието на човечеството стигна до Бога на безграничната милост. Той се молеше пред трона на Отец, докато човешкото Му естество получи Божествена сила, която можеше да свърже Божественото с човешкото. Общувайки с Бога, Христос получи от Него живот, за да може да дава живот на света. Неговата опитност трябва да бъде и наша. “Дойдете- и починете си малко”, ни препоръчва Той. Ако послушаме Неговите думи, ще бъдем по-силни и по-полезни. Учениците Го търсеха и Му разказваха всичко, а Исус ги насърчаваше и съветваше. Ако днес намерим време да отидем при Исус и да Му разкажем за нашите нужди, няма да останем разочаровани; Той ще застане от дясната ни страна и ще ни помогне. Нужни са ни повече искреност, повече упование и доверие в нашия Спасител. Исус, Чието име е “Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира”; Исус, за Когото е писано “управлението ще бъде на рамото Му”, е нашият чуден Съветник (Исая 9:6). Ние сме поканени да искаме мъдрост от Него. Той “дава на всички щедро, без да укорява” (Яков 1:5). Всички, които се обучават от Бога, трябва да живеят живот не в съгласие със света, с неговите обичаи и навици. Необходимо е всеки да придобива познание за Божията воля от личен опит. Всеки от нас поотделно трябва да чуе как Бог говори на сърцето. Когато всеки друг глас бъде заглушен и ние тихо чакаме пред Него, тишината на душата прави Божия глас по-ясен. Той ни съветва: “Млъкнете и знайте, че Аз Съм Бог” (Пс. 46:10). Само при Него можем да намерим истински покой. Това е истинската подготовка за служене на Бога. Душата, която е освежена по този начин, ще бъде потопена в атмосфера на светлина и покой дори сред забързаните множества и в напрежението на ежедневните грижи. Животът ще започне да излъчва аромат и да разкрива Божията сила, която ще докосва сърцата и на други хора.