Едно пробуждане към истинско благочестие е най-голямата и най-неотложната от всичките ни нужди. Изследването му, търсенето му трябва да бъде наш пръв дълг. Ние трябва да правим непрекъснати усилия, за да получим благословението от Господа. Не защото Бог не желае да ни го даде, но защото ние не сме готови да го приемем. Нашият небесен Отец е напълно разположен да даде Св. Си Дух на тези, които Го искат. Дори земните родители не са толкова готови да дадат добри неща на своите деца. Но Той е зависим от нас – от изповядването, от смирението, от покаянието и усърдната молитва от изпълнението на условията, които ни е поставил, за да може да ни даде благословенията Си. Ние не можем да очакваме едно пробуждане освен като отговор на нашите молитви.

Бог отправя към проповедници и народа тежкото обвинение за Духовната им слабост, като казва: “Зная делата ти, че не си нито студен нито топъл, ще те избълвам от устата Си.” Откр.3:15,16

Изразът “ще те избълвам от устата Си” означава, че Той не може да представи пред Бога техните молитви и изрази на любов. Той не може да одобри учението, което те предават на други от Неговото Слово и някаква дейност, която вършат. Той не може да представи религиозните им служби с молба да им се даде благодат.

“Понеже казваш: Богат съм и обогатих се, и нямам нужда от нищо. И ме знаеш, че ти си окаян, беден, сиромах сляп и гол. Съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено през огън, за да се обогатиш и дрехи бяли, за да се облечеш и да се не види срамотата на твоята голота и помажи очите си с колурий, за да гледаш. Аз които любя, изобличавам и съветвам ги, затова бъди ревнител и покай се.” Откр. 3:17,18,19

Ние се нуждаем от прощeнието на небето, от мир и любов в нашите сърца.

Но преди да ги получим, ние трябва да получим познание за себе си – едно познание, което има за резултат покаянието.

Има само един начин на истинско познаване на себе си. Той е да гледаме на Спасителя, което дава на човеците една висока представа за тяхната собствена правда. Щом някой види неговата чистота и превъзходство, той непременно си дава сметка за собствената си слабост, за бедността си и за недостатъците си.

Тогава човек се вижда безнадеждно изгубен, облечен в дрехите на собствената си правда, съвсем такъв, каквито са и другите грешници. Тогава чак ще разбере, че ако някой се спасява, това не става чрез личната му доброта, но чрез безкрайната Божия благодат.