ЕДИН ОСЪДЕН НАРОД – ЧАСТ – 2

Но спокойният глас на Исус утеши за момент шумната тълпа, като заяви повторно, че не е дошъл да основе земно царство, а че скоро ще се възнесе при Отца Си и обвинителите Му не ще Го видят, докато не се върне в сила и слава. Тогава ще Го признаят, но ще бъде твърде късно. Тези думи Исус изговори с тъга и с особена власт. Римските служители млъкнаха и омекнаха. Сърцата им, макар че бяха чужди на Божественото влияние, се трогнаха както никога досега. В спокойното, сериозно лице на Исус те прочетоха любов, благост и смирено достойнство. Изпитаха към Него особена симпатия, без да могат да я разберат. Вместо да Го арестуват, бяха по-скоро склонни да Му отдадат почест. Обърнаха се към свещениците и началниците и ги обвиниха, че създават смут. Водачите, засрамени и победени, се обърнаха към народа със своите оплаквания и започнаха да спорят гневно помежду си.

Междувременно Исус отмина тихо към храма. Там цареше тишина, защото процесията на Елеонския хълм бе привлякла народа. Той остана за малко в храма, разглеждайки го с тъжен поглед. След това се оттегли и заедно с учениците Си се върна във Витания. Когато народът Го потърси, за да Го провъзгласи за свой Цар, не можа да Го намери.

Исус прекара цялата нощ в молитва и на сутринта пак дойде в храма. По пътя мина край едно смокиново дърво. Беше гладен. “И като видя отдалеч една разлистила се смоковница, дойде, дано би намерил нещо на нея; но като дойде до нея, не намери нищо, само едни листа, защото не беше време за смокини.”

Не беше още време за узрели смокини, освен на някои места. За планинските местности около Ерусалим уверено можеше да се каже, че “още не беше време за смокини”. Но в овощната градина, край която мина Исус, имаше едно дърво, изглежда, по-рано развило се от другите. То бе вече покрито с листа. Според естеството на смокиновото дърво наедряващият плод се показва преди да се покажат листата. Следователно се допускаше, че това покрито с листа дърво би трябвало да има и добре развит плод. Но външният му вид бе лъжлив. Исус претърси клоните от най-ниския до най-високия и не намери нищо, а “само листа”. Маса от измамна шума и нищо повече.

Христос прокле дървото да изсъхне. “Отсега нататък да няма плод от тебе до века” – каза Той. На другата сутрин, когато Спасителят и учениците Му пак минаха оттам за към града, вниманието им бе привлечено от изсъхналите клони и клюмналите листа. “Учителю – каза Петър, – виж смоковницата, която Ти прокле, изсъхнала!”

Учениците се бяха учудили, когато Исус прокле смокинята. Това Негово поведение им се стори необикновено. Често Го бяха чували да казва, че не е дошъл да осъди света, а светът да се спаси чрез Него. Спомниха си думите Му: “Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси” (9:55 Лука 9:55). Исус извършваше чудните Си дела само за да спасява, не и да погубва. Учениците Го познаваха само като Възстановител, Лекар. Но това дело се отличаваше от всички други. С каква цел го стори? – питаха се те.