ЕДНА МАЛКА ИСТОРИЯ

Един ден вървях по една Плевенска алея, от едната страна на която има редица къщи. Нямаше никакви хора и беше тихо. Но на ъгъла на една от къщите, подпряна на стената с една си ръка, стоеше възрастна белокоса жена. Не ѝ обърнах особено внимание, но когато приближих, тя ми махна с ръка. Не ми каза нищо, само ми посочи, че не може да премине един праг. Прагът беше съвсем малък, но явно и силиците ѝ бяха толкова малко, че не можеше да го прескочи.

Протегна ръка към мен, аз ѝ подадох моята и я преведох през прага, покрай къщата и отзад до външната врата. И тя си влезе вътре, без да разменим нито една дума. Само я попитах дали може да се качи до вътрешната врата, но тя ми покажа с жест, че няма стълби и ще може. Сигурно не можеше и да говори.

Продължих по пътя си, но незнайно защо почувствах прилив на радост. Всъщност зная защо. Защото безкористното действие, от което не очакваш никаква награда, има Божествената сила да стопля душата. Както никое друго човешко постижение или подвиг, като изключим, може би, саможертвата.

Помислих си още, че малките ежедневни жестове на загриженост ни превръщат в хора, които в подходящия момент ще са готови да извършат и големи подвизи.

Йорданка Дейчева, Клуб Психология и здраве – Плевен, psihologiaizdrave@abv.bg