Сега Исус заповяда на хората да се разотидат и думите Му бяха толкова решителни, че те не дръзнаха да противоречат. Словата за прослава и възхвала замряха на устните им. Точно когато тръгнаха да Го хванат, стъпките им се забавиха и радостта изчезна от погледите им. В тази тълпа имаше властни по характер и решителни мъже, но царската осанка на Исус и тихите Му, настойчиви думи успокоиха възбуждението и осуетиха техните планове. Те видяха в Него сила, по-голяма от всяка човешка власт, и се подчиниха мълчаливо. След като остана сам, Исус “отиде на бърдото да се помоли”. Часове наред продължиха молитвите Му към Бога. Молеше се не само за Себе Си, а и за хората. Молеше се за сила да им разкрие Божествения характер на Своята мисия, за да не може Сатана да ги заслепява и да покварява начина им на мислене. Спасителят знаеше, че дните Му за служене на земята са към своя край и че малко са тези, които ще Го приемат за Изкупител. С мъка в сърцето и в душевна борба Той се молеше за Своите ученици. Те трябваше да понесат тежки изпитания. Отдавна подхранваните надежди, основаващи се на общоприетата заблуда, щяха да бъдат премахнати по найболезнен и унизителен начин. Вместо възкачването Му на Давидовия трон, щяха да станат свидетели на Неговото разпятие, което щеше да бъде истинското Му коронясване. Но учениците не разбираха това и впоследствие щяха да ги сполетят силни изкушения, които те дори нямаше да осъзнаят като изкушения. Без Светия Дух, Който да просвети ума и да разшири мирогледа им, вярата на учениците би пропаднала. За Исус бе мъчително да види, че тяхната представа за Божието царство се свежда предимно до земно величие и почести. Тежко бреме лежеше на сърцето Му заради тях и Той започна да се моли в душевна агония и със сълзи на очи. Учениците обаче не отплуваха незабавно, както Исус ги бе посъветвал. Почакаха известно време с надежда Той да дойде при тях, но когато видяха, че нощта се спуска бързо, “влязоха в ладия и отиваха отвъд езерото в Капернаум”. Бяха се разделили с Исус, изпитвайки неудовлетворение и недоволство – чувства, които никога, откакто Го бяха приели за свой Господ, не ги бяха обземали. Роптаеха, тъй като не им бе позволено да Го обявят за цар. Обвиняваха се един друг за това, че са се подчинили така лесно на заповедта Му. Взаимно се убеждаваха, че ако са били по-настойчиви, биха постигнали своята цел. Неверие завладя умовете и сърцата им. Стремежът към слава ги заслепи. Те знаеха, че Исус е ненавиждан от фарисеите и очакваха с нетърпение да Го видят възвеличен, както смятаха за редно. За тях бе непоносимо изпитание да са заедно с учител, който може да върши големи чудеса и въпреки това да ги хулят като измамници. Нима винаги щяха да ги смятат за последователи на лъжепророк? Няма ли най-сетне Христос да установи Своята царска власт? Защо Този, Който притежава такава сила, не разкрие истинския Си характер и не направи живота им по-лек? Защо Той не спаси Йоан Кръстител от насилствена смърт? Така разсъждаваха учениците, докато накрая изпаднаха в пълна духовна тъмнина. Питаха се дали не е възможно Исус да е измамник, както твърдяха фарисеите. През деня учениците бяха свидетели на чудните Христови дела. Сякаш Небето бе слязло на земята. Впечатленията от този незабравим славен ден би трябвало да ги изпълват с вяра и надежда. Ако бяха започнали да разговарят за всички тези неща, след като сърцата им преливаха от вълнение, не биха се поддали на изкушенията. Но разочарованието бе повлияло на мислите им. Думите на Христос “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо”, бяха забравени. Това бяха часове на изобилни благословения за учениците, но те забравиха всичко. Намираха се в несигурни води. Когато мислите им бяха тревожни и объркани, Бог им даде нещо, което да въздейства на душите им и да завладее тяхното внимание. Той често пъти прави това, когато човек сам си създава трудности и неприятности. Нямаше защо сами да влизат в беда. Опасността вече приближаваше бързо.Силна буря ги връхлетя ненадейно, а те не бяха подготвени за нея. Промяната бе рязка, тъй като денят бе съвършено тих. Когато вятърът ги заблъска, те се изплашиха. Забравиха за своето недоволство, за неверието си, за нетърпението. Всеки се стремеше да спаси ладията от потъване. Мястото, където очакваха да срещнат Исус, бе на късо разстояние по вода от Витсаида и при обикновено време пътуването би им отнело само няколко часа. Сега обаче вятърът ги отблъскваше все по-надалеч оттам, закъдето се стремяха. Гребяха усилено чак до четвъртата нощна стража. Най-накрая изтощените мъже разбраха, че са загубени. Бурята и черните води им показваха колко са безпомощни. Започнаха да копнеят за присъствието на своя Учител.