ЗАТВАРЯНЕТО И СМЪРТТА НА ЙОАН КРЪСТИТЕЛ – ЧАСТ 2

Йоан се безпокоеше, като виждаше, че поради любовта си към него учениците му таяха неверие към Исус. Безплодно ли е било неговото дело за тях? Неверен ли е бил той в своята мисия, та сега бе отстранен от делото? Ако обещаният Избавител се бе явил и Йоан бе одобрен в своето призвание, нямаше ли Исус сега да съкруши силата на поробителя и да освободи вестителя Си? Но Кръстителят не предаде вярата си в Христос. Споменът за гласа от небето и за слизащия гълъб, за непорочната чистота на Исус, за силата на Светия Дух, която го бе обладала, когато застана в присъствието на Спасителя и свидетелството на пророческите писания – всичко това говореше, че Исус от Назарет бе Обещаният. Йоан не искаше да обсъжда своите съмнения и безпокойства с приятелите си. Той реши да изпрати една вест – въпрос към Исус. Довери се на двама от учениците си, като се надяваше, че разговорът им със Спасителя ще утвърди тяхната вяра и ще донесе уверение на братята им. А и сам той жадуваше да чуе дума, изговорена от Христос лично за него. Учениците дойдоха при Исус с въпроса: “Ти ли си Оня, Който има да дойде, или друг да очакваме?” Колко близо бе времето, когато Кръстителят бе посочил Исус и бе заявил: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света.” “Онзи, Който иде подир мене, Който преден ми биде- “ (Йоан 1:29,27). А сега въпросът: “Ти ли си Оня, Който има да дойде- ?” Това бе твърде горчиво и разочароващо за човешкото естество. Ако Йоан – верният предвестник, не бе разбрал Христовата мисия, какво можеше да се очаква от себелюбивото множество? Спасителят не отговори веднага на въпроса на учениците. Докато стояха, чудейки се на мълчанието Му, при Него идваха болни и страдащи, за да бъдат излекувани. Слепите с напипване си пробиваха път през тълпата, болните от всякакви болести си проправяха път, а някои бяха носени от приятели. Всички жадно се стремяха към присъствието на Исус. Гласът на могъщия Лекар проникваше в глухото ухо. Една дума, едно докосване на Неговата ръка отваряше слепите очи да видят светлината на деня, картините от природата, лицата на приятелите, лицето на Освободителя. Исус изгонваше болестите и премахваше треската. Гласът Му стигаше до ушите на умиращите и те се изправяха здрави и силни. Парализираните, обхванатите от демони, се подчиняваха на Неговото Слово, лудостта им ги напускаше и те Му се покланяха. Когато излекува болестите им, започна да ги поучава. Бедните селяни и занаятчии, които бяха избягвани от равините като нечисти, се събраха край Него и Той им говори думите на вечен живот. Така се свечери и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Накрая Исус ги повика при Себе Си и им каза да отидат в затвора и да предадат на Йоан какво са видели, като прибави: “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” (Лука 7:23). Доказателството за Неговата Божественост личеше от начина, по който откликваше на нуждите на страдащото човечество. Славата Му се изявяваше в Неговото желание да се сниши до нашето унижено състояние. Учениците отнесоха вестта и тя бе достатъчна. Йоан си спомни пророчеството за Месия: “Защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките. Пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните, да проглася годината на благоволението Господне” (Исая 61:1,2). Делата на Христос не само Го изявяваха като Месия, но показваха и по какъв начин трябваше да се установи Неговото царство. На Йоан бе открита същата истина, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса. И подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня” Бог говори на пророка с “тих и тънък глас” (3Царе 19:11,12). Така Исус трябваше да извърши Своето дело не със звън на оръжия или чрез преобръщане на тронове и царства, а като говори на сърцето на човека чрез живот на милост и саможертва.