ЗОВ ЗА ПОМОЩ

 Един човек вървял сам в планината. Пътеката била тясна, отстрани зеела тъмна пропаст. Вече се стъмнило, а все още го чакал дълъг път. Започнал да се притеснява, че не вижда почти нищо. За зла участ, точно на едно опасно място се подхлъзнал и полетял надолу. Полагал отчаяни усилия да се закрепи по каменистия сипей, докато накрая успял да се вкопчи в стърчащ сух корен. Щом си отдъхнал от преживения ужас, започнал да вика с пълно гърло: „Помощ! Хей, има ли някой там горе! Ще слезе ли някой да ми помогне!” Тишина. Нещастният човек продължавал с неуморните си опити да привлече вниманието на някой закъснял пътник, когато внезапно дочул глас: „Кой вика?” „Вися над пропастта, имам нужда от спешна помощ.” „Пусни корена” – бил краткият отговор. Не вярвайки на ушите си, слисаният мъж замълчал за секунда и попитал: „Кой си ти всъщност?” „Аз съм Господ.” След кратка пауза пострадалият продължил да вика: „Хей, има ли някой друг там горе?” Така изминали мъчителните часове до сутринта, когато дневната светлина разкрила факта, че той бил на по-малко от метър разстояние от земята. Най-доброто наистина било да пусне корена и да се приземи на твърда почва.

Много често в живота това е нашата ситуация. Първо ставаме жертва на „тъмнината”, в която понякога си позволяваме да се движим. Когато изпаднем в затруднение и започнем да търсим помощ, допускаме втората грешка – че очакваме определен, конкретен вид помощ, отговарящ на нашите представи за правилно и разумно. И когато Бог дойде чрез събития и обстоятелства, разкриващи нестандартното Му предложение, ние отхвърляме Неговата намеса и продължаваме да търсим друго решение. След време, когато настъпи просветлението, става ясно, че Бог е имал право – вариантът, който той е предложил, е бил единственият изход от проблема. Странното е, че в своите молитви много по-рядко искаме от Бога промяна на мисленето и характера; за сметка на което почти винаги искаме промяна на обстоятелствата.

,,Господи дължиш ми обяснение” – 267 стр