Когато Исус отиде в пустинята, бе обграден от славата на Отца. Погълнат от общуването Си с Бога, Той бе издигнат над човешката слабост. Но славата се оттегли, и Христос бе оставен Сам да се бори с изкушението. То го притискаше всеки момент. Човешкото естество се отдръпваше от борбата, която Го очакваше. В продължение на четиридесет дни Той пости и се моли. Отслабнал и изтощен от глад, уморен и съкрушен от душевна агония, “лицето Му бе погрозняло повече от лицето на кой да е било човек” (Исая 52:14). Сега бе моментът за Сатана. Сега той предположи, че би могъл да надвие Христос. Тогава при Спасителя, сякаш в отговор на молитвите Му, дойде същество с външност на ангел от Небето. То твърдеше, че му е поръчано от Бога да съобщи на Христос, че постът Му е приключил. Както Бог изпрати ангел да спре ръката на Авраам, посегнала да пожертва Исаак, така и сега, доволен от Христовата готовност да тръгне по опръсканата с кръв пътека, Отец бе изпратил ангел да Го освободи. Това бе вестта, донесена на Исус.
Спасителят бе отслабнал от глада, беше страшно гладен, когато Сатана изведнъж дойде при Него. Като Му показа камъните, разпръснати из пустинята, приличащи на хлябове, изкусителят каза: “Ако Си Божи Син, заповядай тези камъни да станат хлябове.” Макар че изглеждаше като ангел на светлината, тези първи думи разкриха характера Му: “Ако Си Божий Син”. Това бе намек за недоверие. Щеше ли Исус да направи това, което Му подсказа Сатана? Ако го стореше, това означаваше, че приема съмнението. Изкусителят реши да надвие Христос със същите средства, с които бе успял пред човеците в началото. Колко изкусно бе спечелил достъп до Ева в Едем! “Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?” (Бит. 3:1). Дотук думите на изкусителя бяха истина, но в неговия начин на говорене имаше маскирано презрение към Божиите думи, имаше скрито отрицание, съмнение в Божествените истини. Сатана се постара да внуши на Ева мисълта, че Бог не е постъпил така, както е казал, че задържането на такъв красив плод е в противоречие с любовта и съчувствието Му към човека. Така и сега изкусителят търсеше начин да вдъхне на Христос своите собствени чувства. “Ако Си Божий Син- “ Думите прозвучаха горчиво в ума му, в нотките на гласа му имаше израз на крайно недоверие. Щеше ли Бог да се отнесе към собствения Си Син така, щеше ли да Го остави в пустинята с животните без храна, без приятели и без утеха? Той внушаваше, че Бог никога не е възнамерявал Неговият Син да бъде в подобно състояние – “Ако Ти Си Син Божий, покажи силата Си, като задоволиш Себе Си след този потискащ глад. Заповядай на този камък да стане хляб.” Думите от небето: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3:17) още звучаха в ушите на Сатана. Но той бе решил да накара Христос да се усъмни в това свидетелство. Божието слово беше уверение за Христос в Неговата Божествена мисия. Той бе дошъл да живее като човек сред хората и Словото заяви връзката Му с небето. Целта на Сатана бе да предизвика съмнение в тези думи. Ако доверието на Христос в Бога можеше да се разклати, Сатана знаеше, че победата в цялата борба щеше да бъде негова. Той можеше да победи Исус. Надяваше се под натиска на отпадналостта и извънредно силния глад Христос да загуби вяра в Отца Си и да направи чудо в Своя полза. Направеше ли това, планът за спасението щеше да пропадне.