Истинската и фалшивата ни същност

В една или друга степен всички хора носят маски – пред себе си или пред другите. Социалните маски ни дават възможност да оцеляваме и да си взаимодействаме по подходящ начин в безкраен набор от междуличностни ситуации.

Важно е да познаваме тези маски и да ги използваме по начин, който ни помага да управляваме живота си балансирано. В противен случай се появява риск от това да се откъснем от себе си и нашите близки.

Истинският и Фалшивият Аз

„Истинският Аз“ и „Фалшивият Аз“ са понятия, въведени в психоанализата през 60-те години на XXв. от британския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникот. С понятието за Истински Аз той описва автентичното преживяване за вътрешен живот и собствена същност. Фалшивият Аз е защитна фасада, която оставя притежателя си без спонтанност и с чувството, че е вътрешно мъртъв зад иначе адаптирания външен вид.

Уиникот разглежда Истинския Аз като формиран в ранна детска възраст – невербалната комуникация на малкото бебе цели адекватна емоционална и поведенческа реакция от майката, като именно това взаимодействие се превръща в основа за развитието на Истинския Аз. Когато обаче детето е принудено да се адаптира не към своята развиваща се индивидуалност, а към желанията и очакванията на родителите си, започва да се развива Фалшивият Аз.

Уиникот смята, че чрез Фалшивия Аз детето изгражда изкривена съвкупност от взаимоотношения, която може да изглежда реална, но всъщност прикрива вътрешната празнота. Кърмачетата зависят от своите родители, не само защото последните посрещат основните им биологични потребности, но и за надеждни, адекватни и емпатични отговори на емоциите им. Така детето постепенно се учи да се доверява на обкръжението си, но и на самото себе си. Чрез това емпатично отразяване децата се научават да разпознават собствените си емоции и да им се доверяват. В противен случай техният личностов потенциал остава задушен и нереализиран.

В много отношения носенето на социална маска предпазва автентичната ни личност от безкрайните изисквания на нашата междуличностна среда. Налице е естествена човешка склонност да защитаваме личните си преживявания от вниманието на външния свят. Когато защитаваме истинската си същност, ние сме в състояние да избегнем отхвърлянето или нараняването. Налице е обаче и недостатък на тази защита – може да пропуснем възможността да имаме истински връзки с други хора.

Адаптивни и проблемни прояви на Фалшивия Аз

Социалната маска често обслужва адаптивни цели. Разликата между използването на Фалшивия Аз по адаптивен или нездравословен начин е в степента на осъзнатост за несъответствията между нашите социални маски и действителните ни ценности. Когато сме достатъчно наясно с различните страни на личността ни, сме по-способни да носим чувство за отговорност пред нашето поведение и решението какви страни от личността си позволяваме да покажем.

Хората, при които Фалшивият Аз поема контрола над личността, изпитват големи затруднения във формирането на смислени отношения. Резултатът често е чувство на празнота, сякаш в ядрото на личността има огромна кухина. Човек може да си даде сметка, че „не живее в действителност” или „проспива живота си”.

Идентичност

Идентичността засяга въпроса „Кой съм аз?“ Какво означава да съм такъв, какъвто съм? Тя се отнася до нашите основни ценности, диктуващи изборите, които правим (например по отношение на взаимоотношения и кариера). Тези избори отразяват кои сме и това, което ценим. Ние не избираме съзнавано своята самоличност. Тя се формира в контекста на ранните отношения с родителите и заобикалящата ни култура. Липсата на съгласувано чувство за идентичност води до несигурност относно това, което човек иска да постигне в живота си.

Ние развиваме множество аспекти и роли от идентичността си – например взискателен учител или любящ баща. Всяка позиция има свои собствени значения и очаквания, които се интернализират като елементи от идентичността. Идентичността може да се придобие непряко от родители, връстници и други модели на подражание. Децата до голяма степен определят себе си през призмата на това как мислят, че родителите им ги виждат.

Психолозите предполагат, че формирането на идентичността е въпрос на „намиране на себе си“, което съчетава личния потенциал с наличните социални роли. По този начин определянето на себе си в рамките на един социален свят е едно от трудните решения, които човек прави. Често при един недостатъчно успешен опит в изграждане на интегрирана идентичност, мнозина тръгват по разрушителни пътища като злоупотреба с наркотици или натрапливо пазаруване като компенсаторен метод за преживяване на жизненост или притъпяване на депресията и безсмислеността.

Формиране на идентичността

Идентичността никога не е „окончателна“ и продължава да се развива през целия живот. Познанието на самоличността ни увеличава самоуважението и ни предпазва от депресията и тревожността. Когато хората правят това, което смятат, че трябва да правят, те са щастливи.

Когато обаче са водени от опит да впечатлят публиката, поведението им е неестествено и изтощително. То изисква по-големи вътрешни и външни ресурси, защото умът е изпълнен с дълбоки съмнения. Ако човек търси реакцията на средата, за да се самоопредели, той е склонен да действа по начин, който застрашава неговото здраве, например развивайки хранително разстройство.

Когато вървим по пътя към по-голяма автентичност по отношение на себе си и другите, е важно да наблюдаваме нашата мотивация. Ако се опитваме да променим или манипулираме партньора си, без да му предоставим пространство да бъде себе си, тогава сме готови за разочарования.

Понякога обаче успяваме да открием удовлетворяващо чувство при истинското изразяване на нашите преживявания, без значение какъв отговор получаваме. Успяваме да култивираме здравословна сила, когато сме верни на себе си и споделяме вътрешния си опит. Това предоставя на другите свободата да бъдат сами или да се приближат към нас, ако и когато го желаят.