ИСТИНСКИ

Изтърканото конче беше живяло в детската стая повече от всички други обитатели. То беше толкова старо, че кафявата му козина беше изпопадала и на места лъщяха голи петна, по които се виждаха шевовете. По-голямата част от космите на опашката му бяха отдавна отскубнати, за да се нижат на тях гердани от мъниста.

То беше мъдро, защото беше надживяло много механични играчки. Когато пристигаха, те пристъпваха гордо и се разхождаха надменно наоколо! Но малко по малко пружините им се изпочупваха и те умираха.

Кончето знаеше, че те са само играчки, които никога нямаше да се превърнат в нищо друго. Защото вълшебството на детската стая е странно и чудесно и само играчки, които са стари, мъдри и опитни – като изтърканото конче – разбират нещо от него.

-Какво значи да си истински? – попита един ден зайчето, когато двамата бяха един до друг върху детското креватче. – Значи ли нещо в теб да бръмчи или да имаш дръжка?

-Истински не означава, как си направен – отговори изтърканото конче. – Това е нещо, което става с тебе, когато едно дете те обича дълго, много дълго. Не само когато си играе с тебе, но когато те обича истински. Тогава ставаш истински.

-Това боли ли? – попита зайчето.

-Понякога – отговори изтърканото конче, защото то не лъжеше. – Но ако си истински, не те интересува дали боли.

-Изведнъж ли става, както когато те навият, – попита зайчето – или малко по малко?

-Не се случва изведнъж, изцяло – каза изтърканото конче. – Ти се превръщаш в истински. Това трае дълго. При хора, които са чупливи или имат остри ръбове, или трябва винаги да се отнасят внимателно с тях, това никога не става. Обикновено, докато станеш истински, по-голямата част от козината ти опадва и очите ти се откъсват, ставите ти се разхлабват и се раздърпваш, но тогава тия неща вече не те притесняват, защото когато веднъж вече си истински, не можеш да бъдеш грозен, освен в очите на хората, които не разбират нищо.