Начело на една от групите, на които бяха разделени апостолите стои името на Филип. Той бе първият ученик, към когото Исус отправи категоричната заповед: “Следвай Ме”. Филип бе от Витсаида, града на Андрей и Петър. Той бе слушал проповедите на Йоан Кръстител и бе чул как Йоан обявява Христос за Божи Агнец. Филип искрено търсеше истината, но за вярване бе муден по сърце. Макар и свързан с Христос, това, което разказа на Натанаил за Него, показва, че все още не бе напълно убеден в Божествеността на Исус. Въпреки че глас от небето обяви Христос за Божи Син, Филип Го считаше само за “Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет” (Йоан 1:45). При друг случай, когато пет хиляди души бяха нахранени, липсата на вяра у Филип се прояви отново. Именно за да го изпита, Исус зададе въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Отговорът на Филип бе изпълнен с неверие: “За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко” (Йоан 6:5,7). Исус бе наскърбен. Макар че Филип бе видял Исусовите дела и почувствал Неговата сила, все още нямаше вяра. Когато гърците му зададоха въпрос относно Исус, той не се възползва от възможността да ги представи на Спасителя, а отиде да каже на Андрей. Дори в последните часове преди разпятието думите му водеха до обезсърчаване във вярата. Когато Тома каза на Исус: “Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя”, Спасителят отговори: “Аз Съм пътят, истината и животът- Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми”, Филип отвърна с неверие: “Господи, покажи ни Отца и достатъчно ни е” (Йоан 14:5-8). Толкова бавен на сърце, толкова слаб във вяра бе този ученик, който от три години общуваше с Исус. Като някаква щастлива противоположност на Филиповото неверие беше детското упование на Натанаил. Той бе човек с изключително сериозен характер, чиято вяра се държеше на невидимите реалности. Въпреки всичко Филип бе ученик в Христовото училище и Божественият Учител търпеливо понасяше неверието и невъзприемчивостта му. Когато Светият Дух се изля върху учениците, Филип стана учител според Божието поръчение. Той знаеше за какво говори и поучаваше с увереност, която убеждаваше слушателите. Докато Исус подготвяше учениците за тяхната мисия, един, който не беше повикан, натрапи присъствието си между тях. Това беше Юда Искариотски – човек, който изповядваше, че е Христов последовател. Сега той дойде, молейки за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма сериозност и явна искреност заяви: “Учителю, ще вървя след Тебе където и да идеш.” Исус не го отпрати, нито го прие, а само тъжно промълви: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” (Матей 8:19,20). Юда вярваше, че Исус е Месия, и се надяваше, като се присъедини към апостолите, да си осигури висок пост в новото царство. Исус реши да пресече тази надежда, като му разкри колко е беден. Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Те го препоръчаха на Исус като човек, който може да Му помага много в работата, защото Юда бе с властна осанка, с остър ум и способност да ръководи. Изненадани бяха, че Исус го посреща толкова студено. Учениците бяха твърде разочаровани, че Исус не се бе опитал да си осигури сътрудничеството на израилевите водачи. Смятаха, че е грешка да не укрепи Своето дело, като Си осигури поддръжката на тези влиятелни хора. Ако Исус бе отпратил Юда, дълбоко в сърцата си учениците щяха да поставят под въпрос мъдростта на Учителя. Последвалите събития с Юда щяха да им покажат опасността да се позволява на каквито и да било светски съображения да надделеят в решаването кой е подходящ за Божието дело. Сътрудничеството на такива хора, каквито учениците искаха да привлекат, би предало делото в ръцете на неговите най-големи врагове. Въпреки всичко след присъединяването си към учениците Юда не остана безразличен към красотата на Христовия характер. Той почувства влиянието на Божията сила, която привличаше души към Спасителя. Този, Който не дойде да пречупи смазана тръстика или да угаси замъждял фитил, не би отхвърлил душа, докато в нея има и най-слабия копнеж към светлината. Спасителят четеше мислите на Юда; Той познаваше дълбините на беззаконието, в което Юда би потънал, ако не бъде избавен чрез Божията благодат. Свързвайки този човек със Себе Си, Исус му даде възможност да бъде ден след ден в допир с лъчите на Неговата всеотдайна любов. Ако отвореше сърцето си пред Христос, Божествената благодат би прогонила демона на себелюбието и Юда би могъл да стане поданик на Божието царство. Бог приема хората такива, каквито са, с човешките черти в техния характер и ги обучава да служат, стига да желаят да се подчиняват и да бъдат учени от Него. Те са избрани не защото са съвършени, а въпреки несъвършенствата си, така че посредством познаването и практикуването на истината, посредством благодатта на Христос да могат да се преобразят по Негов образ. Юда имаше същите възможности като другите ученици. Той слушаше същите ценни уроци. Но практикуването на истината, изисквано от Христос, не съответстваше на желанията и намеренията на Юда, тъй като той не желаеше да се откаже от своите идеи и да приеме мъдрост от Небето.