УЧИЛИЩЕ ЗА РОДИТЕЛИ: ВЪЗМУТИТЕЛНО ПОВЕДЕНИЕ – НЕПРИЯТНИ ПОСЛЕДИЦИ

или „Каквото повикало, такова се обадило!”

Съвременните психолози създават у родителите впечатлението, че, правилно употребено, свободното време прекарано с децата ще сложи край на всички проблеми с тяхното поведение. Известно време и аз самият бях голям защитник на тази теория. Прилагах я към собствения си син, когато все още беше дете, и горещо я препоръчвах на родителите, които идваха при мен за съвет. Накрая обаче стигнах до извода, че тя дава резултат само при деца, които вече имат изградено добро поведение. Това не действа – или поне не за дълго – при деца с вече установени проблеми в своето поведение, които по един или друг начин проявяват жестокост и агресия.

Деца, които ходят по така наречения в Притчи „прав” път, се нуждаят само от леко подсещащо побутване, когато се отклоняват от него. За тях няколко минутно наказание „в ъгъла” е напълно достатъчно. Но стотици побутвания няма да успеят да вкарат неподдаващите се на контрол деца в пътя, в който никога не са ходили. Нека да обясня: използването на свободното време за занимания със “скандалното” дете е като да се опитваме да спрем боен слон с малка палка за мухи. Нещата стоят така – грубостта изисква равно на нея наказание. Проблемът при днешните родители е, че с превзетото си говорене психолозите ги принуждават да вярват, че строгите наказания и сериозната дисциплина увреждат психиката на децата. Затова на тях не им се иска да прибягват до строги  наказания.

Когато казвам това, нямам предвид нараняващи или жестоки наказания, но всяка мярка, която показва на детето, че родителите му, а не то определят правилата и не те трябва да се съобразяват с детето си, а то трябва да се съобразява с тях. За да илюстрирам тази идея ще си послужа със следния действителен случай:

Едно момче, петокласник, създавало големи проблеми в училище и у дома си с агресивното си, непочтително и непокорно поведение. Неговите учители, директор и педагогическият съветник били убедени, че има психически проблем. Те обяснили на родителите, че не трябва да се чувстват виновни за неконтролируемото му поведение, тъй като става въпрос за генетично увреждане. Посъветвали ги да се обърнат към психиатър, за да проведе лечение, с което да се овладеят нервните състояния на момчето им. Месеци наред родителите смятали това заключение за абсолютно погрешно и отказвали да го приемат.

“Най-накрая – разказва майката – търпението ни към неговите номера съвсем се изчерпа. Тогава решихме да сменим тактиката. Един ден, когато се върна от училище, той намери вратата на своята стая заключена с катинар. Веднага разбра, че сме отрязали достъпа му до компютъра, телевизора, видеоигрите, спортните му уреди и всички останали негови неща. Обяснихме му, че ще може да влиза в стаята си само за 15 минути сутрин, за да се облече за училище и 15 минути вечер, за да се приготви за лягане. Трябваше всяка вечер да си ляга в 19.30 ч., седем дни в седмицата, доста по-рано от обичайния му час. И щеше да спи на дивана в дневната.”

Момчето било толкова слисано, че не могло да каже нито дума. После заплашило, че ще уведоми полицията за малтретиране от страна на родителите си.

Родителите му невъзмутимо отговорили: „Обвинението ти ще бъде неоснователно, тъй като през всичкото време ние ще се грижим да бъдеш добре нахранен и добре облечен, ще бъдеш на топло и сухо и ще имащ собствено легло, макар и тясно, колкото да спиш на едната си страна. Така че, кажи на когото си искаш колко си малтретиран.”

Това строго положение щяло да продължи минимум 6 седмици, му казали те. През това време нямал право да участва в никакви извънучилищни дейности, да кани приятели в къщи, да използва телефона, да гледа телевизия или да ходи сам където и да е, освен ако се наложи да придружава родителите си. Нещо повече, всяка лоша постъпка и грубо държане в училище или в къщи щели да добавят по още една седмица към наказанието. В същото време никакво добро поведение нямало да съкрати този период.

“Стана нещо изумително – продължава майка му. – Няколко дни по-късно неговата учителка ни се обади, за да ни каже, че той е станал съвършено различен. Никога не била виждала толкова голяма промяна за такова кратко време. Той стана образцово дете и в къщи – любезен, отзивчив, разговорлив, за всички бе удоволствие да е наблизо”.

Шест седмици по-късно катинарът бил свален от вратата на неговата стая. Родителите обаче предупредили, че ще бъде сложен отново още при първия сигнал за завръщане към старото му възмутително поведение.

Изминала е почти година от тогава и младежът все още не се е провинил.

С повече родители като тези, на проблемните деца по-рядко биха препоръчвали успокоителни лекарства, и по-често – метода „катинар на вратата”.

Джон Роузмънд, https://www.rosemond.com/