Когато това свърши,

дано никога повече не приемаме за даденост

ръкостискането с непознат,

пълните рафтове по магазините,

разговорите със съседките,

пълната театрална зала,

излизането в петък вечер,

усещането за общност,

редовният преглед,

бързането за училище сутрин,

кафето с приятел,

викането на стадиона,

всяко дълбоко вдишване,

скучният вторник

и самия живот.

Когато това свърши,

дано да осъзнаем,

че сме се превърнали

повече в хората,

които бихме искали да сме,

които сме призовани да бъдем,

които се надяваме да сме

и дано да останем така – по–добри

един с друг,

заради най–лошото.

Лора Кели Фанучи