Когато това свърши,
дано никога повече не приемаме за даденост
ръкостискането с непознат,
пълните рафтове по магазините,
разговорите със съседките,
пълната театрална зала,
излизането в петък вечер,
усещането за общност,
редовният преглед,
бързането за училище сутрин,
кафето с приятел,
викането на стадиона,
всяко дълбоко вдишване,
скучният вторник
и самия живот.

Когато това свърши,
дано да осъзнаем,
че сме се превърнали
повече в хората,
които бихме искали да сме,
които сме призовани да бъдем,
които се надяваме да сме
и дано да останем така – по-добри
един с друг,
заради най-лошото.

Лора Кели Фанучи