Скоро, след като влязоха в града, събирачът на храмовия данък дойде при Петър с въпроса: “Вашият Учител не плаща ли двете драхми?” Този данък не бе държавен, а религиозна вноска, която всеки евреин трябваше да плаща годишно за издръжката на храма. Да не се плати данък означаваше невярност, а според преценката на равините – грозен грях. Отношението на Спасителя към равинските закони, както и ясните Му изобличения към защитниците на преданията, даваха повод за обвинението, че се стараел да унищожи храмовата служба. Сега враговете Му търсеха причина, за да Го злепоставят. В лицето на събирача на храмовия данък те намериха добър съюзник. Във въпроса на събирача Петър долови намек, засягащ верността на Христос към храма. Ревнив за честта на своя Господ, той побърза да отговори, че Исус ще плати данъка, без да се допита до Него. Но Петър схващаше само отчасти намерението на събирача. Имаше някои класи, които бяха освободени от плащането на тази вноска. Във времето на Мойсей, когато левитите бяха определени да се грижат за храмовата служба, не им се даде наследство между народа. Господ каза: “- левийците нямат дял или наследство между братята си; Господ им е наследство- “ (Второзак. 10:9). В дните на Христос свещениците и левитите все още се смятаха за специално назначени на служба в храма и от тях не се изискваше да плащат годишния данък за издръжката му. Също и пророците не плащаха. С искането Исус да плати храмовия данък равините не признаваха Неговото право на пророк или учител и Го третираха като обикновен мирянин. Неговият отказ да го изплати щеше да се сметне за невярност към храма, а плащането, от друга страна, щеше да оправдае твърдението, че не е пророк. Само преди малко Петър бе признал Исус за Божи Син. Но сега той пропусна случая да открие характера на своя Господ. С отговора си, че Исус ще плати данъка, всъщност потвърди погрешното мнение за Него, което свещениците и управниците се стараеха да разпространят. Когато Петър влезе в къщата, Исус не спомена нищо за случилото се, а само запита: “Какво мислиш, Симоне? Земните царе от кои събират данък или налог? От своите ли хора или от чужденците?” Петър отговори: “От чужденците.” Тогава Исус каза: “Като е тъй, своите им са свободни.” Докато народът на една държава плаща данък за издръжката на своя цар, децата на монарха не плащат. По същия начин и Израил, който твърдеше, че е Божи народ, трябваше да поддържа Божията служба, но Исус, Божият Син, не подлежеше на такова задължение. Ако свещениците и левитите бяха освободени от плащането поради връзката си с храма, колко повече бе освободен Той, на Когото храмът бе Бащин дом! Ако Исус платеше данъка, без да протестира, това би означавало, че признава за справедливо твърдението на фарисеите и сам отрича Своята Божественост. Но макар че намери за добре да изпълни искането, отрече правото, върху което то се основаваше. Начинът, по който се снабди със средства, за да плати вноската, бе доказателство за Неговия Божествен характер. Стана явно, че Той е едно с Бога и не подлежи на данък като обикновен поданик на царството. “- иди на езерото – каза Исус на Петър, – хвърли въдица и измъкни рибата, която първа се закачи; и като разтвориш устата -, ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе.” Макар да бе в човешки образ, Исус откри в това чудо Своята слава. Явно бе, Той е, Който заявява чрез Давид: “- мои са всичките горски зверове и добитъка, който е по хиляди хълмове. Познавам всичките планински птици и полските зверове са в ума Ми. Ако огладнеех, не щях да кажа на тебе, защото Моя е вселената и всичко, що има в нея” (Пс. 50:10-12). Давайки да се разбере, че не е задължен да плаща данъка, Исус не влезе в спор с евреите, защото те биха изтълкували погрешно думите Му и биха ги използвали срещу Него. А за да не подведе други с отказа да плати данъка, Той направи това, което те нямаха право да искат от Него. Този урок щеше да бъде от голяма полза за учениците Му. Скоро щяха да настъпят забележителни промени в техните отношения към храмовата служба. С този случай Христос ги поучи да не застават без нужда срещу установения ред. Доколкото зависеше от тях, те не биваше да дават повод вярата им да се тълкува неправилно. Макар че християните не бива да жертват нито един принцип на истината, трябва да избягват споровете, когато има възможност за това.