КОЙ Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ? – ЧАСТ 3

Когато Христос и учениците останаха сами в къщата, докато Петър бе на езерото, Исус повика другите и ги попита: “Какво разисквахте из пътя?” Неговото присъствие, както и запитването, поставиха въпроса в съвсем друга светлина, а не в такава, в каквато го виждаха, докато спореха по пътя. От срам и себеосъждане те мълчаха. Исус им бе говорил, че ще умре заради тях. Сега тяхната егоистична амбиция се открои в болезнен контраст с Неговата несебелюбива любов. Когато им говореше, че ще бъде убит, а след това ще възкръсне, Исус се стараеше да подбуди разговор за големия изпит на тяхната вяра. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им разкрие, биха си спестили дълбоката мъка и отчаянието. В часа на скръбта и разочарованието тези Негови думи биха ги утешили. Но макар да бе говорил много ясно за онова, което Му предстоеше, споменаването само на факта, че скоро ще отиде в Ерусалим, наново запали в тях надеждата, че царството може би ще се основе скоро. Това ги караше да разискват помежду си кои ще заемат най-високите постове. Когато Петър се завърна от езерото, учениците му разказаха за зададения от Спасителя въпрос. Тогава един от тях се осмели и попита Исус: “Кой е по-голям в небесното царство?” Исус събра учениците около Себе Си и им каза: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” Тези думи съдържаха нещо важно, което учениците не можеха да обхванат с умовете си. Те не виждаха онова, което Исус виждаше. Не разбираха естеството на Христовото царство. Тяхното невежество бе привидната причина за споровете им. Истинската причина бе скрита по-дълбоко. Ако им обяснеше естеството на царството, Христос щеше да потуши временно препирнята им, без да се засегне действителната причина. Даже и след като бъдеха напълно осведомени по отношение на Христовото царство, всеки път, когато би станело дума за предимство, трудността пак би се появила. Така след Христовото заминаване църквата можеше да пострада от този дух. Борбата за най-високия пост бе действието на същия онзи дух, който постави началото на великата борба в небесните светове и който стана причина Христос да слезе от небето, за да умре. Исус си представи мислено Луцифер, “сина на зората”, надминаващ по слава всички ангели около Божия престол и най-тясно свързан с Божия Син. Луцифер бе казал: “Ще бъда подобен на Всевишния!” (Исая 14:12,14). Това желание за лично издигане създаде пререкания в небесните дворове и стана причина за прогонването на част от Божиите ангели. Ако Луцифер действително би пожелал да бъде като Всевишния, той никога не би напуснал определеното си място в Небето, защото духът на Всевишния се изявява в несебелюбива служба. Луцифер пожела да има Божията власт, а не Неговия характер. Той искаше да заема най-високото място. Всеки, който се ръководи от неговия дух, върши същото. Тогава отчуждението, разногласието и пререканията са неизбежни. Владичеството е наградата за силните. Царството на Сатана е царство на силата. Всеки смята другия за пречка по пътя към своето издигане или за камък, на който той трябва да стъпи, за да се изкачи по-високо. Докато Луцифер се стремеше упорито към равенство с Бога, Христос, Възвишеният, “се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Филип. 2:7,8). Сега, когато на Христос предстоеше кръст, учениците Му бяха завладени от себелюбиви амбиции – принципа на сатанинското царство, така че не можеха да Му съчувстват или да Го разберат, когато им говореше за Своето унижение заради тях. Исус се опита да поправи злото много внимателно, но сериозно. Той показа кой принцип владее в небесното царство и в какво се състои истинското величие според небесната преценка. Ръководещите се от гордост и имащите склонност към величаене по-скоро мислят за себе си и за наградите, които ще получат, отколкото за това, как да се отплатят на Бога за даровете, получени от Него. За такива няма място в небесното царство, защото са причислени към редовете на Сатана.