Учениците на Йоан нямаха ясно разбиране за Христовото дело. Смятаха, че обвиненията на фарисеите може би имат някакво основание. Спазваха много от предписанията на равините и дори се надяваха да бъдат оправдани чрез делата на закона. Постенето се практикуваше от евреите като акт на заслуга и най-ревностните сред тях постеха по два дни всяка седмица. Фарисеите и Йоановите ученици постеха, когато Йоановите ученици дойдоха при Исус с въпроса: “Защо ние и фарисеите постим много, а Твоите ученици не постят?” Исус им отговори много нежно. Не се опита да поправи погрешните им представи за поста, а само ги насочи към Своята мисия. И Той направи това, като използва същия образ, който самият Кръстител бе използвал в своето свидетелство за Исус. Йоан бе казал: “Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца; и така тази моя радост е пълна!” (Йоан 3:29). Учениците на Йоан не можеха да не си спомнят тези думи на учителя си, когато, използвайки същата илюстрация, Исус каза: “Могат ли сватбарите да жалеят, докато е с тях младоженецът?” Князът на небето бе сред Своя народ. Най-великият Божи дар бе даден за света. Радост за бедните, защото Христос бе дошъл да ги направи наследници на царството Си! Радост за богатите, защото искаше да ги научи как да спечелят вечни богатства! Радост за невежите – искаше да ги направи мъдри за спасение! Радост за учените – искаше да открие пред тях по-дълбоки тайни, в които те никога не бяха прониквали! Истини, които бяха скрити от основаването на света, щяха да бъдат открити на хората чрез мисията на Спасителя. Йоан Кръстител се зарадва, като видя Спасителя. Какъв случай за радост имаха учениците, които бяха привилегировани да ходят и да разговарят с Величието на небето! Не беше моментът за жалеене и пост. Те трябваше да отворят сърцата си, за да приемат светлината на Неговата слава, за да я разпръснат върху тези, които са в тъмнина и в смъртна сянка. Думите на Исус представиха една радостна картина, но през нея падна тежка сянка, която само Неговите очи можеха да различат: “Ще дойде обаче време – каза Той, – когато младоженецът ще им се отнеме и тогава ще постят.” Учениците щяха да скърбят и да постят, когато щяха да видят своя Господ предаден и разпънат. В Своите последни думи към тях в горницата Той каза: “Още малко и няма да Ме виждате; и пак малко, и ще Ме видите. Истина, истина ви казвам, че вие ще заплачете и ще заридаете, а светът ще се радва; вие ще скърбите, но скръбта ви ще се обърне в радост” (Йоан 16:19,20). Когато излезеше от гроба, скръбта им щеше да се превърне в радост. След възнесението Си Христос щеше да отсъства лично; но чрез Утешителя щеше пак да бъде с тях и те не трябваше да прекарват времето си в жалеене. А Сатана искаше точно това. Желаеше те да оставят в света впечатлението, че са били измамени и разочаровани, но чрез вяра те трябваше да гледат към горното светилище, където Исус служеше за тях. Трябваше да отворят сърцата си за Светия Дух – Неговия представител, и да се зарадват в светлината на присъствието Му. Обаче дните на изкушението и тежките изпитания щяха да дойдат и те щяха да бъдат въвлечени в конфликт с управниците на този свят и с водачите от царството на тъмнината. Когато Христос нямаше да бъде лично с тях и те пропуснеха да различат Утешителя, тогава щеше да бъде по-подходящо да постят. Фарисеите се стараеха да възвеличават себе си чрез строго спазване на форми, докато сърцата им бяха изпълнени със завист и борби. “Ето – казва Писанието, – вие постите, за да се препирате и карате и за да биете нечестиво с пестници; днес не постите така, щото да се чуе горе гласът ви. Такъв ли е постът, който Аз съм избрал – ден, в който трябваше човек да смирява душата си? Значи ли да навежда човек главата си като тръстика и да си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, угоден на Господа?” (Исая 58:4,5) Истинският пост не е в никакъв случай формална служба. Писанието разкрива поста, който Бог е предписал – “- да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот”; да “даруваш на гладния желаното от душата ти и насищаш наскърбената душа” (Исая 58:6,10). Ето тук е представен истинският дух и характер на Христовото дело. Целият Му живот е бил жертване за спасението на света. Постейки в пустинята на изкушението или ядейки с бирниците на угощението у Матей, Той даваше Своя живот за изкуплението на изгубените. Не в празно жалеене, в просто унижение на тялото и в многобройни жертви се изявява истинският дух на посвещението, а в готовността да се отдадеш в доброволна служба на Бога и хората. Като продължи да отговаря на Йоановите ученици, Исус разказа една притча: “Никой не кърпи вехта дреха с невалян плат. Защото това, което трябваше да я запълни, отдира от дрехата и съдраното става по-лошо.” Вестта на Йоан Кръстител не трябваше да бъде смесвана с традиции и предразсъдъци. Един опит да се смесят претенциите на фарисеите с Йоановата вярност само щеше да направи по-очевидна пропастта между тях. Принципите на Христовото учение нямаха нищо общо с формализма на фарисеите. Христос не трябваше да засипе пропастта, която бе създадена от учението на Йоан. Той щеше да направи още по-ясно разграничението между старо и ново. По-нататък илюстрира този факт с думите: “Нито наливат ново вино във вехти мехове, инак меховете се спукват, виното изтича и меховете се изхабяват.” Кожените мехове, използвани като съдове за ново вино, ставаха след известно време сухи и крехки и не можеха да се употребяват повторно. С тази илюстрация чрез познати неща Исус представи състоянието на еврейските водачи. Свещеници, книжници и управници бяха закоравели в поддържането на церемонии и традиции. Сърцата им се бяха свили като изсъхналите кожени мехове, с които Той ги сравни. Докато се задоволяваха със законническа религия, не бе възможно да станат съдове за вливане на живата истина от Небето. Смятаха собствената си правда за напълно достатъчна и не желаеха в религията им да бъде внесен нов елемент. Не приемаха добрата воля на Бога към хората като нещо извън тях. Свързваха я със собствените си заслуги поради извършените от тях добри дела. Вярата, която действа чрез любов и очиства душата, не можа да се обедини с религията на фарисеите, изтъкана от церемонии и човешки наставления. Усилията да се обединят Исусовите учения с установената религия щяха да са напразни. Жизнената Божия истина като ферментиращо вино щеше да разкъса старите, разпадащи се мехове на фарисейската традиция.