Мислите и християнският характер

 Мислили ли сте какво е мнението на небесните същества за допускането ни в небето? Дали у някои от тях не се тази опасението, че хората от земята, които Господ допусне в небето, може да внесат със себе си нещо опасно… В небето царува един закон: „Принципът на себеотрицателната любов е закон на живота както за небето, така и за земята“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с.7). Моят живот подчинява ли се на този закон?

Всички знаем кое е едничкото нещо, което можем да вземем със себе си от тази земя: нашия характер. Това ще внесем в небето. Идва важният момент на себеизпитването: Могат ли да бъдат спокойни небесните същества, ако ме допуснат в небето? Характерът ми ще се впише ли се в небесната хармония, или ще внесе дисонантна нотка? Дали няма да бъдем в небесната хармония „Дяволът в музиката“ – увеличена кварта или умалена квинта? За да бъдем сигурни в отговора си, трябва да проверим доколко точна е християнската ни психология. Защото това, което мислим за Бога и за принципите на Неговото царство, има решаващо влияние върху формирането на нашия характер.  И затова ще разсъждаваме по темата „Мислите и характерът“ или какво влияние има това, което мислим, върху изграждането на нашия характер.

Капацитет за постоянен напредък

„Господ е дал на човека капацитет за постоянен напредък и развитие. Дарил му е всяка възможна помощ в работата му. Чрез осигурената ни Божествена благодат можем да стигнем почти до съвършенството на ангелите“ (Уайт, Е. Ум, характер, личност – кн. 1. С., Нов живот, 2000, с. 16). Според вас това обещание за този живот ли ни е дадено, или за бъдещия? Какво невероятно обещание! С Божията благодат можем да имаме почти същите мисли, чувства и поведение като ангелите.

Мирогледът определя характера

„Каквито са мислите [на човека] в душата му – такъв е и той“ (Притчи 23:7). Този стих ни говори за Когнитивно-поведенческа терапия от преди 3 000 години. Това, което мислим, определя това, което ще чувстваме и което ще правим. Или мирогледът ни определя нашия характер. Веднъж трябваше да получа документи от Община Плевен от две служителки. Отидох при първата: „Да, няма проблем, до обяд ще са готови“. Втората: „Ох, сега, как ще стане. Програмата ми не е ъпдейтвана, не работи на този компютър, ама откъде ще ги търся!“… и още в този дух.

Първата жена възприема себе си като служител: върши си добре работата, настроена е да помага на хората, които идват да ползват услугите на общината. Проявява необходимото уважение и загриженост. Нейният мироглед на служител формира нейния характер: загриженост, отговорност, бързина.

Втората служителка възприема себе си като господар, който е поставен на тази служба, за да си почива. Явно смята, че трябва да ѝ плащат заплатата, защото седи на „престола си“. И моето идване я подразни, че трябва да се напъне да свърши нещо. Тя прехвърля върху мен отговорността си: програмата не работи, сега откъде ще търся информацията, сякаш аз трябва да реша проблема, а не тя. Мирогледът ѝ на господар формира характера ѝ: леност, бездействие, раздразнителност.

Аз и ти трябва да се запитаме: Нашият мироглед какви християни ни прави? Аз откривам два вида християнски мироглед.

А. Елитаристичното християнство: Аз имам светлината, другите са заблудени, правят грешки и глупости, много ме дразнят. Сега вместо да се занимавам с нещо по-важно, трябва да изслушвам приказките на тъща си, да търпя досадния си съсед, да давам пари на заем на неразумната си приятелка. Това е манталитетът на господаря.

Б. Себеотрицателното християнство: Аз съм грешник, който е опознал Божията любов. Това ми носи щастие и надежда. Другите също са грешници, но нямат тази надежда. Искам да бъдат щастливи като мен, затова ще правя всичко възможно да им служа и да им показвам Божията любов. Това е манталитетът на служителя.

„Когато се чувствате грешници, спасени само чрез любовта на вашия небесен Отец, ще имате нежно съчувствие към другите, които страдат в греха. (…) Когато ледът на егоизма се стопи в сърцата ви, тогава ще сте в хармония с Бога и ще споделяте радостта Му от спасението на изгубения“ (Уайт, Е. Притчи Христови. С., ЦАСД – РД, 1994, с. 124).

Лесно мога да проверя от кой тип християнин съм. Трябва да бъда максимално искрен пред себе си. Дразнят ли ме слабостите на хората? „Те отхвърляха Него, Спасителя, но Той се отнасяше към тях със състрадателна нежност, а скръбта Му беше толкова дълбока, че съкруши сърцето Му. Всяка душа беше скъпоценна в очите Му. Макар че в поведението Му личеше Божествено достойнство, Той се привеждаше с най-нежна загриженост към всеки член от Божието семейство. Във всички хора виждаше грешни души и най-важната Му мисия беше да ги спаси“ {DA 353.1}.

Ти как гледаш на хората? Мога ли да кажа за себе си: „Всяка душа е скъпоценна в очите ми“. „Във всички хора виждам грешни души и най-важната ми мисия е да ги насоча към спасението в Христос“. Моето християнство елитаристично ли е или себеотрицателно?

Често казваме, че всички са грешници, обаче все се изненадваме, когато грешниците вършат грехове. Сякаш очакваме да се променят преди да опознаят Бога. Изискванията ни към другите са много по-високи от изискванията ни към самите себе си. Всеки от нас трябва да се запита: Имам ли достатъчно Божествена любов и търпение, за да приемам хората каквито са в момента и да ги насочвам постепенно към Бога, Който ще ги направи нови създания? Имам ли необходимото себеотрицание, за да отделя необходимото време и усилия за спасението на една душа? Характерът ми изграден ли е върху онзи принцип на „себеотрицателната любов, която е закон на живота както за небето, така и за земята?“.

„Те отхвърляха Него, Спасителя, но Той се отнасяше към тях със състрадателна нежност, а скръбта Му беше толкова дълбока, че съкруши сърцето Му. Всяка душа беше скъпоценна в очите Му. Макар че в поведението Му личеше Божествено достойнство, Той се привеждаше с най-нежна загриженост към всеки член от Божието семейство. Във всички хора виждаше грешни души и най-важната Му мисия беше да ги спаси“ {DA 353.1}.

И ние можем да имаме Неговата гледна точка, Неговия характер, когато мислите ни станат като Неговите. „А ние имаме ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16). И когато започнем да мислим като Христос, тогава и характерът ни ще почне да се преобразява по Неговия образ и с Неговата помощ.

Как става промяната на мисленето?

„И така, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено“ (Римляни 12:1,2).

Първо, отдайте себе си като жива жертва на Бога. Това ни говори за себеотрицанието. Трябва да си признаем, че сме егоисти и мисловната ни логика е егоистична, светска. Всичко съществува, за да служи на МЕН.

Второ, „обновявайте се чрез преобразяването на ума си“. Трябва да усвоим нова логика, нова себеотрицателна мисъл: „Принципът на себеотрицателната любов е закон на живота както за небето, така и за земята“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с.7). Аз съществувам, за да служа на ДРУГИТЕ.

Трето, когато усвоим новата логика, Божествената мисъл, тогава „ще познаете от опит Божията воля“, доброто, ще започнем да вършим истински добри и себеотрицателни дела.

Признавам, че имам егоистичен характер → Възприемам Божия себеотрицателен характер → Върша добри дела

Това не е еднократно събитие. Това е процес, борба, която трябва да водим всеки ден. Елън Уайт ни обяснява подробно как на практика става това. „Каквито са мислите [на човека] в душата му – такъв е и той“ (Притчи 23:7). Много мисли изтъкават неписаната история на един ден. Те са тясно свързани с изграждането на характера. Трябва строго да контролираме мислите си, защото една нечиста мисъл оказва дълбоко влияние върху душата. Злата мисъл оставя лошо впечатление в ума. Ако мислите са чисти и святи, човек става по-добър, защото ги е подхранвал. Те ускоряват духовния пулс и увеличават силата за вършене на добро“ (Вярата, чрез която живея. 4 август).

А. Една нечиста мисъл оказва дълбоко влияние върху душата. Злата мисъл оставя лошо впечатление в ума.

Пример: В книгата си д-р Недли говори за огромното влияние на неправилните мисли. Например едно от когнитивните изкривявания е прекаленото обобщаване: „Съседът ми винаги ме ядосва“. Вярно ли е това? Не. Но когато често си казвам тези думи при всеки проблем с него, наистина ще започна да си вярвам. И всеки ден ще започна да забелязвам все повече отрицателните му качества, а все по-малко добрите му черти. А това постоянно ще подклажда огъня на раздразнението и негодуванието ми към него. Тази мисъл поражда определени негативни чувства към него, а чувствата са силен мотиватор на действията. И следват караници, разправии, преставаме да си говорим. Чувала съм за съседи, чието основно занимание е да си правят мръсно един на друг. „Ловец гръмна кучето на съседа си“ (https://bit.ly/2XZtlRq). Всичко това е започнало от една нечиста мисъл, която е оказала силно и лошо влияние върху нашия ум. А повторението на тази мисъл е превърнало лошото чувство към него в лоша черта на характера, която поражда лошо поведение.

Лоша мисъл → лошо чувство → лошо отношение → лош характер → лошо поведение

За мен е удивително, че Божият пророк Елън Уайт е разкрила още през 19 век този принцип за водещата роля на мислите, който днес е основен принцип на Когнитивно-поведенческата терапия. Затова препоръчвам на всички да прочетат четирите книги от поредицата „Ум, характер, личност“ на Елън Уайт, както и прекрасната книга на д-р Недли „Изгубеното изкуство на мисленето“. Трябва да упражняваме строг контрол върху мислите си, да улавяме нечистите мисли и да ги поправяме, защото те оказват силно влияние върху ума, а оттам и върху нашия характер.

Б. Ако мислите са чисти и святи, човек става по-добър, защото ги е подхранвал. Те ускоряват духовния пулс и увеличават силата за вършене на добро. Да се върнем на човека, който казва „Съседът винаги ме ядосва“. Правилната мисъл би била: „Днес много се ядосах от обидната забележка на съседа“. Защо тази мисъл е по-правилна? Най-малко по две причини.

Първо, насочваме вниманието си към конкретен проблем, който можем да разрешим. Ако останем с мисълта „Съседът винаги ме ядосва“, как ще разрешим този проблем? Ще си купя пистолет и ще го убия? Ако го видя, ще го заобикаля на 10 метра разстояние? Но ако насочим вниманието си към конкретния проблем – съседът е казал нещо обидно за мен – тогава  отивам при него, изясняваме ситуацията цивилизовано и се сдобряваме. В най-добрия случай.

Има огромно значение как говорим и какви думи използваме. Божият пророк Елън Уайт подчертава, че не само мислите оформят думите ни, но и думите имат огромно влияние върху мислите ни. Затова трябва да внимаваме какво и как говорим!

Второ, поемаме отговорност за собственото си поведение. Не съседът ме ядосва. Аз се ядосвам от това, което е направил той. Защо е важно това? Защото както мога да се ядосам, така и мога да не се ядосам. Така аз поемам контрол върху собственото си поведение, то не зависи от това какво правят хората. Иначе съм обречен на постоянно раздразнение и ярост – защото винаги ще се намира някой да ме ядоса!

Дали ще поемем отговорност за поведението си в голяма степен зависи от това дали обясняваме поведението си с вътрешни или външни фактори. Така се въвежда понятието „локус на контрола“. То е много подобно на християнското понятие за промяна отвътре и лична отговорност.

Локус на контрола: Степента, до която хората смятат, че имат контрол върху изхода от събитията в живота си за разлика от външните сили, които са извън техния контрол. Тази идея е предложена от психолога Джулиан Ротър през 1954 г.

(а) Външен локус на контрола: хората обвиняват външни фактори за успеха или неуспеха си.

(б) Вътрешен локус на контрола: хората смятат, че успехът или неуспехът им зависят предимно от собствените им действия.

(https://en.wikipedia.org/wiki/Locus_of_control)

Пример: Аз съм домоуправител. Съседът поврежда част от мазилката във входа, докато пренася мебелите си. Как ще реагирам?

(а) Външен локус на контрола: Вдигам огромен скандал. Ти ме вбеси! Обяснявам поведението с външна причина – безотговорността на съседа. Това означава, че съм обречен винаги, когато съседът направи нещо нередно, аз да се ядосвам и да вдигам скандал. И не помага с нищо за разрешаването на проблема.

(б) Вътрешен локус на контрола: Съседът постъпи лошо като повреди мазилката. Отивам и му казвам спокойно, че като домоуправител отговарям за доброто състояние на стълбището. И че трябва да намери начин да поправи повреденото. Така се създава възможност да се разреши проблема по мирен начин. Но ако той е опак човек (какъвто има във всеки блок) и каже, че няма да си мръдне пръста, моите крясъци пак няма да оправят проблема. По-скоро мога да му покажа по-добрия път, като сам поправя щетата.

Какво ще стане ако постъпим като Исус тази ситуация: „Всяка душа е скъпоценна в очите ми“. „Във всички хора виждам грешни души и най-важната ми мисия е да ги насоча към спасението в Христос“. Ще мислим за това как на практика да покажем на този човек какви са отношенията в небето и как се разрешават проблеми по небесния модел. Ще мислим как да му покажем Христоподобно отношение и как да види в поведението ни, че „принципът на себеотрицателната любов е закон на живота както за небето, така и за земята“. Това не означава, че ще го оставим да прави каквото си иска, но че ще разрешим проблема не с омраза, а с християнска любов.

ВАЖНО! Сега трябва да си дадеш сметка какъв мироглед си изградил като християнин и какъв характер имаш: спасяващ или осъждащ?

Йорданка Дейчева, психолог