Слънцето се скри и тъмнината на нощта обхвана бушуващото езеро. Вълните, яростно тласкани от ревящия вятър, се сгромолясваха върху лодката на учениците и заплашваха да я погълнат. Тези калени рибари бяха прекарали живота си сред езерото и умело бяха превеждали ладиите си през много бури, но сега силата и умението не можеха да им помогнат. Оказаха се безпомощни в прегръдката на бурята и изгубиха всякаква надежда, когато видяха как лодката се пълни с вода. Погълнати от усилията да се спасят, учениците бяха забравили, че Исус е сред тях. След като видяха, че усилията им са напразни и са изправени пред смъртта, спомниха си по чия заповед бяха тръгнали да прекосяват езерото. Единствената им надежда бе в Исус. Безпомощни и отчаяни извикаха: “Наставниче! Наставниче!” Но непрогледна тъмнина Го скриваше от техните погледи. Гласовете им бяха заглушени от тътена на бурята и отговор не последва. Обзе ги съмнение и страх. Дали Исус ги е забравил? Нима Този, Който бе побеждавал болести, демони и дори смъртта, сега е безпомощен да помогне на Своите ученици? Или може би не Го е грижа за тяхното бедствено положение? Отново Го повикват, но не идва друг отговор освен гневното свистене на вятъра. Лодката им вече потъва. Още минута и ще бъдат погълнати от яростните вълни. Внезапно светкавица пронизва тъмнината и учениците виждат Исус заспал, необезпокояван от грохота. Удивени и отчаяни, те възкликват: “Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” Как е възможно да почива така спокойно, докато са в опасност и се борят със смъртта? Викът им събужда Исус. Когато светкавицата Го осветява, те виждат лицето Му, излъчващо небесен мир, погледът Му – себеотрицателна, нежна любов и сърцата им се обръщат към Него с вика: “Господи, спаси! Загиваме!” Никога душа не е произнасяла тази молба, без да бъде чута. Когато учениците се хващат за греблата с последно усилие, Исус се изправя. Застава посред тях, а в същото време бурята бушува, вълните ги заливат и светкавиците осветяват фигурата Му. Вдига ръка, толкова често използвана за вършене на добрини, и заповядва на бурното езеро: “Мълчи! Утихни!” Бурята престава. Огромните вълни се смаляват и утихват. Облаците се отдръпват и звездите се показват. Ладията е застинала спокойно върху тихите води. След това обръщайки се към учениците Си, Исус ги пита със съжаление: “Защо сте страхливи? Още ли нямате вяра?” (Марко 4:40). Всички останаха безмълвни. Дори Петър не се осмели да изрази страхопочитанието, което изпълваше сърцето му. Лодките, тръгнали след Исус, бяха в такава опасност, в каквато бе и лодката на учениците. Пътуващите бяха обхванати от ужас и отчаяние, но Исусовата заповед замени бурята с покой. Яростта на вятъра бе доближила лодките една до друга и всички видяха чудото. В последвалата тишина страхът бе забравен. Хората започнаха да си шепнат: “Какъв е Тоя, че и ветровете и вълните Му се подчиняват?” Когато Исус бе събуден, за да се справи с бурята, в Него цареше съвършен мир. В думите и в погледа Му нямаше и следа от страх, защото и в сърцето Му нямаше страх. Той обаче не разчиташе на притежаването на непобедима сила. Исус си почиваше в мир не защото е “Господар на земята и морето, и на небето”. Той бе изоставил тази сила и според думите Му “не може да върши нищо от Себе Си” (Йоан 5:30). Исус вярваше в могъществото на Отец. Той се надяваше на вярата – вярата в Божията любов и грижа. Силата на думите, които укротиха бурята, принадлежеше на Бога. Както Исус се остави с вяра в ръцете на Отец, така и ние трябва да се оставяме в ръцете на нашия Спасител. Ако учениците Му се бяха доверили, те щяха да запазят мира си. Страхът при опасността разкри неверието им. В усилията си да се спасят те забравиха Исус. Едва когато се отчаяха от собствените си възможности и се обърнаха към Него, Той можа да им помогне. Колко често ние преживяваме същата опитност като учениците! Когато се разразяват бурите на изкушението и свирепите светкавици проблясват, и вълните ни заливат, ние се борим сами с бурята, като забравяме, че има Един, Който може да ни помогне. Уповаваме се на собствената си сила, докато загубим надежда и сме готови да загинем. Тогава си спомняме за Исус и ако Го призовем да ни спаси, няма да е напразно. Въпреки че Му е мъчно да укорява нашето неверие и самонадеяност, Той никога няма да пропусне да ни даде помощта, от която се нуждаем. На суша или по море, ако имаме Спасителя в сърцата си, няма защо да се боим. Живата вяра в Изкупителя ще укроти морето на живота и ще ни избави от опасността по начин, за който Той знае, че е най-добър.