НАМЕРИХМЕ МЕСИЯ – ЧАСТ 2

Синедрионът се състоеше от членове, избрани между свещениците, от главните управници и учителите на народа. Първосвещеникът бе обикновено председателят. Всички членове на Синедриона трябваше да бъдат хора на почетна възраст, макар и не твърде стари. Учени хора, вещи не само в еврейската религия и история, но и в общото знание. Те трябваше да бъдат без физически дефект, трябваше да бъдат женени мъже, бащи и повече от другите трябваше да бъдат хуманни и разсъдливи. Събираха се в едно помещение, свързано с храма в Ерусалим. В дните на еврейската независимост Синедрионът бе върховният съд на народа, който притежаваше и светска, и духовна власт. Макар и сега подчинени на римския управител, Синедрионът все още упражняваше силно влияние в гражданските и религиозните въпроси. Синедрионът не можеше да отсрочва повече разследването на Йоановото дело. Някои си спомняха откровението, дадено на Захария в храма, и пророчеството на бащата, в което бе посочил детето си като вестител на Месия. През тридесетгодишните размирици и промени тези неща бяха в голяма степен забравени. Но отново си спомниха за тях чрез вълнението, предизвикано от Йоановата служба. Отдавна Израил нямаше пророк, такава реформация и такъв напредък отдавна не бяха виждани. Изискването за изповядване на греха изглеждаше ново и необичайно. Мнозина от водачите отиваха да слушат Йоановите апели и изобличения, които ги подтикваха да разкрият тайните на собствения си живот. Но неговата проповед беше пряко съобщение за Месия. Той добре познаваше пророчеството на Даниил за седемдесетте седмици, стигащи до идването на Месия, и знаеше, че те са почти в своя край, а всички бяха нетърпеливи да участват в тази ера на национална слава, която се очакваше. Така силен бе народният ентусиазъм, че Синедрионът скоро се почувства задължен или да изрази своето одобрение, или да отхвърли Йоановото дело. Вече губеше властта си над народа. Повдигаше се сериозен въпрос каква позиция да се заеме. В надеждата за някакво разрешение изпратиха при река Йордан делегация от свещеници и левити да беседват с новия учител. Беше се събрало голямо множество, заслушано в думите му, когато делегатите се приближиха. Гордите равини пристъпиха с властен израз, предназначен да респектира народа и да внуши у пророка уважение към тях. Тълпата с уважение, почти със страх, се отдръпна да им отвори път. Облечени с богатските си дрехи, горди със своя ранг и власт, големците застанаха пред пророка от пустинята. “Ти кой си?” – попитаха го те.
Знаейки какво има в мислите им, Йоан отговори: “Не съм аз Христос.” “Тогава що? Илия ли си?” “Не съм.” “Пророк ли си?” “Не съм.” “Кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? Що казваш за себе си?” “Аз съм “глас на едного, който вика в пустинята; прав направете пътя за Господа”, както рече пророк Исая.” Писанието, към което Йоан се отнесе, бе прекрасното пророчество на Исая: “Утешавайте, утешавайте людете Ми. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни. Че беззаконието му се прости- Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав друм за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривите места ще станат прави и неравните места поле; и славата на Господа ще се яви, и всяка твар купно ще я види” (Исая 40:1-5).