НА ПРАВИЛНИЯ КОРАБ

Твърденията на Ной бяха абсурдни. Потоп, който да залее цялата земна повърхност, бе в очите на хората плод на болна фантазия, при положение че в онова време дори дъждовете бяха непознати. “Горкият човек! Фанатизмът здраво му е размътил ума.” Но патриархът бе така силно уверен в божествения произход на вестта, че започна изграждането на огромен плавателен съд, който в пълния смисъл на думата представляваше уникален прототип. Снабди се с материалите, препоръчани от Бога, може би нае работници и се зае с този удивителен проект. Работеше и проповядваше. Проповядваше и работеше. Сто и двадесет години! А подигравките бяха невероятни. Но Божият човек не се предизвикваше от тези провокации. Всеки път, когато имаше сгоден случай, прекъсваше работата си, обръщаше се към своите съграждани и спокойно, търпеливо, с достойнство им разясняваше небесната вест. Ден след ден, година след година. Едва ли можем да си представим упоритостта и вярата на този човек – труда, който положи; присмеха, който понесе; беседите, които проведе. Сто и двадесет години!

Съоръжението бе напълно завършено. Ной бе следвал най-стриктно Божиите инструкции. А сега? Какво следваше? Един ден заприиждаха представители от най-разнообразни животински видове и заеха местата си в кораба. Тълпата зрители бе впечатлена, но не задълго. Просто някаква сензация! Предпочитаха да не се замислят много. Когато всички животни влязоха, семейството на Ной също, тогава – о, как бих желал да видя това – патриархът застана на прага на отворената врата и произнесе своето последно обръщение към един загиващ свят. Какъв беше текстът на тази проповед, каква бе продължителността й, какъв беше апелът в края – един ден небето ще разкрие. Последните думи бяха вече казани. Сигурно Ной изчака още няколко минути. Дали някой от роднините и приятелите му няма да послуша Бога? Или някой от работниците, които бяха най-близо до него в този период? Или някой случаен непознат, който би решил да отвори сърцето си за Божията истина?  Никой!

С натежало сърце от така масовото пренебрегване на Божията благодат благочестивият мъж се прибра вътре. Тогава стана още едно знамение – масивната врата, недокосната от човешки ръце, бавно и безшумно се затвори. Така тихо, както краят на благодатното време! Така невъзвратимо, както пропуснатите възможности!

И започна най-тежкото изпитание за вярата на Ной и неговите близки – цяла седмица всички те стояха затворени вътре в кораба, без обаче да се случи нищо особено. Наистина, Бог беше предупредил и за тази подробност, но сега ситуацията беше станала още по-безумна – навън чудесно време, всичко си върви постарому, никаква следа от дъжд, а те са се затворили в тази огромна дървена крепост, и то доброволно… И тези присмехулници – потропваха по корпуса на кораба и питаха: “Хей, вие вътре, как сте? Люлеят ли вълните много? Внимавайте да не хванете морска болест…” И следваше всеобщ буен смях.

Но не друг, а Бог имаше последната дума. Всичко се случи така, както Той беше предсказал. С най-прецизна точност. Потопът заля планетата и това беше най-страшният природен катаклизъм в цялата й история. Една цяла цивилизация, с изключение на едно-единствено семейство, загина, неоценявайки удивителната милост на Създателя, проигравайки всички свои възможности.

,,Господи дължиш ми обяснение“  п-р Едуард Кешишян