НА ПРАЗНИКА ШАТРОРАЗПЪВАНЕ – ЧАСТ 1

Три пъти в годината евреите трябваше да се събират в Ерусалим по религиозни поводи. Обвитият в облачния стълб Израилев невидим Водач бе наредил да се уреждат тези събирания. През време на робството на евреите празници не можеха да се спазват, но когато народът се завърна в земята си, празнуването им се възстанови. Божията цел с тези годишнини бе те да напомнят на народа за Бога. Но с някои изключения свещениците и народните водачи я бяха пренебрегнали. Този, Който бе наредил народните събори и разбираше тяхното значение, беше свидетел на изопачаването им. Празникът Шатроразпъване бе последният годишен събор. Бог желаеше той да припомня на народа Му за Неговите добрини и милости. Цялата страна се намираше под ръководството Му и получаваше благословенията Му. Ден и нощ Той не преставаше да бди. Слънцето и дъждът бяха подготвили земята да даде своите плодове. От палестинските долини и равнини бе събрана жетвата. Маслините бяха обрани и скъпоценният елей бе складиран в съдове. Палмата също бе дала своя плод. Червените гроздове на лозата бяха изтъпкани в жлебовете. Празникът продължаваше седем дни. За да го отпразнуват, жителите на Палестина, както и много хора от други страни, напускаха домовете си и отиваха в Ерусалим. Отблизо и далеч пристигаха хора, понесли с радост даровете си. Стари и млади, богати и бедни, всички донасяха подаръци в знак на благодарност към Този, Който бе увенчал годината с добрините Си и бе дал богато плодородие. Всичко, радващо окото и изразяващо общата радост, се донасяше от гората, така че градът заприличваше на красив лес. Този празник не бе само израз на благодарност за жетвата, но и начин да се напомни за Божията закрила над Израил в пустинята. По спомена от живота си в шатри през време на празника израилтяните живееха в беседки или в палатки от зелени клони. Вдигаха се по улиците, в дворовете на храма или върху покривите на къщите. Хълмовете и долините край Ерусалим бяха също осеяни с такива жилища от шума и гъмжаха от хора. Поклонниците празнуваха с песни и благодарения. Малко преди този празник бе Денят на умилостивението, когато, след като изповядваше греховете си, народът се обявяваше за примирен с Бога. Това беше предварителната подготовка за радостното прекарване на празника. “Славете Господа, защото е благ. Защото Неговата милост трае до века” (Пс. 106:1) – бе песента, която се извисяваше тържествено от много гласове, придружена с всякакъв вид музика и с възклицания. Храмът бе центърът на всеобщата радост. Церемониите се извършваха при голям блясък. От двете страни на белите мраморни стълби на свещената постройка бяха наредени хористите левити, които ръководеха пеенето. Множеството поклонници, размахвайки своите палмови и миртови клончета, подемаха песента и запяваха в общ хор. Мелодията продължаваше да се подема от близки и далечни гласове, докато хълмовете наоколо проехтяваха от хваления. Вечерно време храмът и неговият двор се осветяваха с изкуствена светлина. Музиката, размахването на палмовите клончета, радостните викове “осанна!”, големият приток от народ, над който се сипеше светлината от висящите лампи, облеклото на свещениците и великолепието на церемониите – всичко това създаваше много ефектна картина за зрителите. Но най-вълнуващата церемония на този празник, предизвикваща най-голяма радост, бе церемонията, която възпоменаваше едно събитие, станало през пътуването из пустинята.