При първия проблясък на зората свещениците затръбяваха силно и продължително със своите сребърни тръби. Отговарящите тръби и радостните викове на народа от шатрите проехтяваха над хълмове и долини и приветстваха празника. Тогава свещеникът напълваше от течащите води на Кедрон съд, издигаше го високо и, вървейки бавно и в такт с музиката, пееше: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (Пс. 122:2). Занасяше съда до олтара, който заемаше централно положение в двора на свещениците. Там имаше два сребърни легена, а до тях – по един свещеник. Съдът с водата се изливаше в единия леген, а в другия се изливаше дамаджана с вино. Съдържанието на двата съда се вливаше в една тръба, свързана с Кедрон и оттам попадаше в Мъртво море. Тази церемония с осветената вода представляваше извора, който при Божията заповед бликна от скалата, за да уталожи жаждата на израилевите чада. Тогава проехтяваше радостната песен: “Защото Господ Йехова е моя сила и моя песен.” “Затова с веселие ще начерпите вода от изворите на спасението” (Исая 12:2,3). Докато синовете на Йосиф се подготвяха да отидат на празника Шатроразпъване, Исус с нищо не показваше, че и Той има намерение да отиде. Те Го наблюдаваха със загриженост. От случая на излекуването във Витесда не бе посещавал народни събирания. За да избягва безполезните стълкновения с ерусалимските водачи, Той ограничаваше дейността Си в Галилея. Това привидно пренебрегване на великите религиозни събирания, както и враждата, която свещениците и равините хранеха към Него, безпокояха всички наоколо Му, дори и собствените Му ученици и роднини. В поученията Си Христос се спираше на благословенията от послушанието спрямо Божия закон и все пак като че ли бе равнодушен към наредената от Бога служба. Общуването с митари и други хора със съмнителна репутация, незачитането на равинските обреди, както и свободата, с която премахваше традиционните изисквания относно съботата – всичко това, поставяйки Го във вражда с религиозните власти, възбуждаше много въпроси. Братята Му мислеха, че прави грешка, като се отчуждава от великите и учени мъже на народа. Те вярваха, че тези мъже имат право и че Исус греши, като им се противопоставя. Но бяха свидетели на непорочния Му живот и макар да не се числяха към Неговите ученици, делата Му им правеха дълбоко впечатление. Популярността Му в Галилея задоволяваше амбицията им. Все още се надяваха, че Исус ще даде такова доказателство за Своята сила, което ще увери фарисеите, че наистина е това, за което се представя. Ами ако действително е Месия, израилевият Княз? Те таяха тази мисъл с гордо задоволство. Братята на Христос бяха толкова загрижени за това, че настояваха Той да отиде в Ерусалим. “Замини оттук и иди в Юдея – Му казаха те, – така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, като иска сам да бъде известен, не върши нещо скришно. Щом вършиш тия дела, яви Себе Си на света.” Думата “щом” изразяваше съмнение и неверие. Те Го смятаха за страхлив и малодушен. Ако е сигурен, че е Месия, защо е тази странна резервираност и непредприемчивост? Ако действително притежава такава власт, защо не отиде смело в Ерусалим и не предяви правата Си? Защо не извърши и в Ерусалим чудесата, за които се разказва, че е извършил в Галилея? “Не се крий на уединени места – казаха те – и не върши могъщите Си дела за благото на прости селяни и рибари. Представи се в столицата, спечели закрилата на свещеници и управници и обедини народа, като основеш новото царство.”