„Не убивай!“
В притихналата самота на древната гора
се носи ароматът на цветя и чистота.
Но, изведнъж! – О, изстрел! – втори, трети –
безумен вой от хиляди гърла!
Нестроен тропот – тъпчещи крака –
разкъсва девствената тишина.
Задъханата жертва се лута диво,
обезумяла от шума,
от раните струи гореща кръв.
Тя губи сили…
Злобата на преследвачите
сковава мускулите ѝ.
Последен изстрел и –
край.
„Не убивай!“
В окъсани, корави от потта шинели,
със черни от праха лица – обезличени –
те стискат автомати със стоманени ръце
и стрелят.
В кого? – не искат и да знаят.
Така е наредено.
Някой пада, потънал в кръв.
Те сритват го назад – ненужен вече –
и друг заема мястото му.
В ръка със автомат.
Огън!
„Не убивай!“
Присвити очи,
ехидна усмивка,
изящни движения.
И злобна уста.
Тя се прицелва и изпраща
думи-убийци
право в целта.
В човешката душа.
От тях не умираш,
но те тровят живота,
отнемат съня.
От тях не можеш да избягаш.
От тях не можеш да се скриеш –
дори и в смъртта.
Само хората – най-висши същества –
владеят съвършеното изкуство
да умъртвяват със слова.
„Не убивай!“ – казал някой.
„Убивай, за да не бъдеш убит!“ –
отвърнал му друг.
Йорданка Дейчева, Плевен