„Не убивай!“

В притихналата самота на древната гора

се носи ароматът на цветя и чистота.

Но, изведнъж! – О, изстрел! – втори, трети –

безумен вой от хиляди гърла!

Нестроен тропот – тъпчещи крака –

разкъсва девствената тишина.

Задъханата жертва се лута диво,

обезумяла от шума,

от раните струи гореща кръв.

Тя губи сили…

Злобата на преследвачите

сковава мускулите ѝ.

Последен изстрел и –

край.

„Не убивай!“

В окъсани, корави от потта шинели,

със черни от праха лица – обезличени –

те стискат автомати със стоманени ръце

и стрелят.

В кого? – не искат и да знаят.

Така е наредено.

Някой пада, потънал в кръв.

Те сритват го назад – ненужен вече –

и друг заема мястото му.

В ръка със автомат.

Огън!

„Не убивай!“

Присвити очи,

ехидна усмивка,

изящни движения.

И злобна уста.

Тя се прицелва и изпраща

думи-убийци

право в целта.

В човешката душа.

От тях не умираш,

но те тровят живота,

отнемат съня.

От тях не можеш да избягаш.

От тях не можеш да се скриеш –

дори и в смъртта.

Само хората – най-висши същества –

владеят съвършеното изкуство

да умъртвяват със слова.

„Не убивай!“ – казал някой.

„Убивай, за да не бъдеш убит!“

отвърнал му друг.

Йорданка Дейчева, Плевен