„ОТЧЕ НАШ” НА ЕДНА МАЙКА

Отче наш, Който Си на небесата . . .

Ти виждаш моя син и тогава, когато аз не зная, в коя посока на житейското море се е залутал той.

Да се свети Твоето име . . . Направи да стане святото и за него.

Да дойде Твоето царство . . . И за моя син.

Да бъде Твоята воля . . . Ти винаги желаеш най-доброто за него.

Насъщния хляб дай ни днес  . . . Не оставяй моя син да търпи лишения, не го оставяй да гладува!

И прости нам дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници . . . Отче, прости му всичко, прости му и бягството от къщи, както и аз му прощавам.

И не ни въвеждай в изкушение . . . Крепи го, Отче, и не допускай изкушенията да бъдат много силни!

Но избави ни от лукавия . . . Та и моят син да бъде честит. Макар и никога вече да не го видя тук – само да бъде честит.

Така се молеше старата майка години наред. Така се молеше тя и на смъртното си легло. Но, когато поиска да продължи:

Защото Твое е царството и силата, и славата . . . вратата се отвори стремително и един младеж, един син с обрулено от вятъра лице, се струполи до леглото. Той падна на колене, старата майка изслуша неговата изповед и сложи ръка на главата му. Тогава тя бавно продължи, а един мъжки глас се молеше в едно с нея:

Защото е Твое царството, и силата, и славата . . .

И за моя син! – прошепна и дъхът и спря.

Във вековете. Амин! – каза твърдо и мощно синът. Старата майка вече не можеше да се моли с него. Но на лицето ѝ лежеше утринната зора на вечността.