Христос рядко събираше само учениците, за да слушат Неговите думи. Той не избираше за Свои слушатели само тези, които знаеха пътя на живота. Неговата задача бе да достигне множествата, които живееха в невежество и заблуда. Исус преподаваше уроците Си върху истината там, където те можеха да стигнат до замъглените умове. Самият Той бе въплъщение на Истината, застанал препасан, с протегнати напред ръце за благословение и с думи на предупреждение, молба и насърчение, желаещ да издигне духовно всеки, който би дошъл при Него. Планинската проповед, макар и произнесена специално за учениците, бе чута и от множествата. След като избра апостолите, Исус отиде с тях до брега на езерото. Тук хората бяха започнали да се събират още от ранните утринни часове. Освен обичайните тълпи от галилейските градове имаше хора от Юдея и дори от Ерусалим; от Перея, Декаполис, Идумея, чак до южната част на Юдея; от Тир и Сидон – финикийските градове на средиземноморския бряг. “Като чуха колко много чудеса правел”, те дойдоха “да Го чуят и да се изцелят от болестите си-, защото сила излизаше от Него и изцеляваше всичките” (Марко 3:8; Лука 6:17-19). Тясната пясъчна ивица не можеше да побере дори прави всички хора в обсега на Неговия глас, които искаха да Го чуят, и Исус тръгна обратно към планинския склон. След като стигна до място, подходящо за събиране на множество хора, Той седна на тревата и учениците и всички останали последваха примера Му. Учениците винаги стояха до Исус. Народът се притискаше до Него, но те разбираха, че не трябва да бъдат отделени от Неговото присъствие. Сядаха близо, за да не пропуснат нито дума от поученията Му. Слушаха внимателно, с желание да разберат истините, които те трябваше да разнесат по всички страни от всички векове. Сега те се притискаха до своя Учител с чувството, че ще се случи нещо необикновено. Вярваха, че царството ще бъде основано скоро и от сутрешните събития бяха получили уверение, че по този въпрос ще бъде направено някакво съобщение. Нетърпение се чувстваше сред присъстващите и любопитните лица издаваха колко голям е интересът. След като хората седнаха по тревистия хълм в очакване на думите на Божествения Учител, сърцата им се изпълниха с мисли за бъдеща слава. Присъстваха книжници и фарисеи, които очакваха деня, когато щяха да имат власт над омразните римляни, за да притежават богатствата и разкоша на великата световна империя. Бедните селяни и рибари се надяваха да чуят уверението, че техните жалки колиби, оскъдната храна, животът на непосилен труд и страхът от нищета ще бъдат заменени с имения, изобилие и лек живот. Те се надяваха единствената им груба дреха, която служеше за наметка през деня и за завивка през нощта, да бъде заменена от Христос с пищните и скъпи одежди на техните завоеватели. Всички сърца се вълнуваха от гордост и надежда, че Израил скоро ще бъде почетен измежду народите като избран от Бога и Ерусалим ще се издигне като столица на световно царство. Христос разби надеждите за световно господство. В Планинската проповед Той се опита да премахне илюзията, създадена чрез погрешно възпитание, и да даде на слушателите ясна представа за Своето царство и за собствения Си характер. Все пак Той не отправи директен упрек към заблудите на народа. Виждаше нещастието на света, породено от греха, и въпреки това не описа ясно собствената им окаяност. Научи ги на нещо много по-добро от това, което знаеха. Без да оборва представите им за Божието царство, Той каза какви са условията, за да се влезе там, и ги остави сами да си направят заключение за неговия характер. Истините, които им предаваше, са не по-малко важни за нас, отколкото бяха за следващите Го тогава множества. Ние имаме не по-малко нужда да научим основните принципи на Божието царство. Първите думи на Христос, отправени към хората на хълма, бяха думи на благословение. Щастливи са тези, каза Той, които осъзнават духовната си нищета и чувстват нужда от изкупление. Евангелието трябва да се проповядва на бедните. То се разкрива не на духовно гордите – тези, които твърдят, че са богати и нямат нужда от нищо, а на тези, които са смирени и разкаяни. Има само един извор за очистване от греха – изворът, предназначен за нищите по дух. Гордото сърце се стреми да си спечели спасението, но както нашето право, така и нашата годност за небето могат да се осигурят чрез Христовата правда. Господ не може да направи нищо за възстановяване на човека, докато той, убеден в своята слабост и освободен от самодоволство, не се постави под Божие ръководство. Едва тогава може да получи дара, който Бог иска да му даде. Всичко се предоставя на душата, която чувства нужда от Него. Тя има неограничен достъп до Този, в Когото обитава цялата пълнота на Божеството. “Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух” (Исая 57:15). “Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” С тези думи Христос съвсем не ни учи, че скръбта сама по себе си има силата да премахва вината от греха. Той не ни дава разрешение за престорено или преднамерено смирение. Скръбта, за която говори Исус, не се състои от меланхолия и ридания. Докато скърбим заради греха, ние трябва да се радваме на скъпоценната привилегия да бъдем Божии чада. Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха.