ПОЛИТА

“Помощ! Помощ!“
Напрягайки всичките си сили срещу въжетата, младото момиче се мъчеше да се освободи, но усилията й все оставаха без резултат, възлите се затягаха все по-здраво. А неизброимата армия от мравки вече покриваше цялото й тяло.
В селото, не много далеч от там, аз чух нейните вопли и се ослушах, за да разбера, дали това са викове на умиращ човек или просто, някой горски звяр стенеше. Накрая реших, че това е човек, който се намира в голяма мъка. Скочих бързо от леглото си, наметнах някаква дреха и изхвръкнах от малката къщичка, казвайки на съпругата си, че скоро ще се върна. Втурнах се към колибата на африканския пастор, за да го потърся и двамата с него да отидем на мястото, откъдето се чуваха стоновете. На едно малко, очистено от храсталаци местенце зад едно ниско дърво беше превързано едно около 15 годишно момиче. Връзките се бяха впили дълбоко в тялото й и тук там имаше кръв. Огромни черни мравки покриваха малкото измъчено тяло. Пастир Нирага се втурна и бързо развърза връзките, като освободи детето, а аз започнах да махам мравките от лицето и ръцете й. Момичето цялото трепереше и затова беше необходимо да се положат грижи за нея в селото, където я занесохме. Това беше Полита, една от ученичките в нашето мисионско училище. Тя беше за около 4 години при нас. В моя дом ние я поставихме внимателно на леглото, моята съпруга, която в това време се беше съвсем събудила, облече своите дрехи и създаде за Полита всички удобства, които бяха възможни при нашите условия, Измъчената Полита бързо заспа.
– Какво предполагаш, че се е случило? – чудех се аз гласно. Та тя вече е около 15 годишна! Нейното племе “чеега“ има обичай, когато едно момиче празнува своя 11-ти рожден ден, да му се определи съпруг. Но, докато не навърши 15 години, тя не може де се задоми.
– Предполагаш ли, че този обичай има някаква връзка със съдбата на Полита?
– Разумно погледнато, така изглежда! – каза съпругата ми – Но, защо не отидем и да поговорим с нея, ако се е събудила вече? Ако е будна тя сама ще ни разкаже цялата история!

Полита не спеше. Тя лежеше тихо на гръб, гледайки втренчено тавана над главата си. Ние бързо се приближихме до нея.
– Добре ли си, Полита? – запитах я аз.
– Много добре, учителю! Аз съм ти много признателна, че ми спаси живота! Не зная, какво щеше да стене с мен, ако ти не беше дошъл!
– Това е вярно, Полита! Сега разкажи ни какво се е случило и какво да очакваме от твоите родители.
– Добре! Когато преди години мечтаех де отида на училище, моите родители смятаха, че това е невъзможно. Но на 11-ят ми рожден ден определиха съпруга ми, който настоя пред тях, да получа някакво възпитание. Тогава моите родители решиха да ме изпратят във вашето училище. Но образованието издигна малка преграда между мен и родителите ми! Всичко вървеше добре, дори много добре, до преди два дни. Тогава аз навърших 15 години и трябваше да се омъжа за моя годеник, Бамба. Баща ми каза да се приготвя, за да ме заведе при Бамба, но аз отказах де отида, заявих, че няма да се омъжа за него поради неговите зли навици. Баща ми страшно се ядоса… Той беше дал на Бамба 7 козела, когато бяха направили годежа и сега трябваше де си ги иска обратно.

След много бой и изтезания, които не промениха моето решение, той измисли да ме научи на послушание. Заведе ме в гората и ме остави така, както вие ме намерихте.
Мислиш ли, че баща ти ще дойде да те потърси? – запита пастир Нирага.
– Не! Аз не мисля, че той ще дойде да ме потърси! Вероятно той ще се зарадва, щом разбере, че няма да има повече никаква грижа за мен.

След тези думи тя започна така силно да хълца, сякаш сърцето й беше разкъсано. Аз погледнах към съпругата си и й зададох мълчаливия въпрос. Тя кимна в знак на съгласие.
– Полита, не се тревожи! Ти ще останеш да живееш тук, в училището, заедно с другите момичета! Съгласна ли си?
Тя скочи бързо от леглото и изтри сълзите от очите си.
– О, да! Аз много обичам да стоя тук! – бързо каза момичето и очите й светнаха.
– Добре! Ние знаем, че ще ти бъде добре тук. Ти дойде точно навреме, защото именно сега се освободи едно място в колибата за момичетата. А там живеят четири други момичета на твоята възраст. Петото момиче, което живееше там, си замина вчера.
Аз запитах съпругата си:
– Можеш ли да намериш някакви дерхи за Полита?
– Сигурно! Ей сега ще проверя!

Установила се вече в своя нов дом, Полита – един ентусиазиран ученик, с пълни шепи пиеше от изворите на знанието. Ние все повече благодаряхме на Бога за нея, че така чудно ни я доведе. Тя вършеше много работа за Бога и то със жар.
Годините вървяха бързо една след друга. Един от младежите ни в училището забеляза Полита. Скоро след това тя навърши 22 години и се омъжи за него. След седмица те се заселиха в едно село недалеч от дома на Политините родители. Те напуснаха мисионската станция със съжаление, но от друга страна пък жадуваха да разкажат на хората онова, което бяха научили в нея. Скоро те спечелиха доверието на хората от селото, които често започнаха да идват при тях, за да чуят Словото на Бога. Новината за тяхното присъствие тук се разнесла и по другите околни села. Хората започнали да идват при тях на събрание. Един ден, когато Полита била в дъното на колибата, в която се провеждало Съботното училище, тя забелязала една възрастна двойка да идва към колибата. Тя отишла да ги посрещне и останала изключително изненадана, когато поздравила своите собствени родители, които не била виждала от 7 години.
Нейните родители се заинтересували от Словото Божие и продължили да идват в дома на дъщеря си. Два месеца по-късно те се включили в една група за кръщение. По-късно аз отидох и кръстих родителите на Полита, заедно с още други десет души от тяхното село.
Тази вечер, при слънчевия залез, Полита, нейният съпруг, родителите й и аз коленичехме да благодарим на Бога за това, че в Своята милост Той води всички тези хора по пътищата на живота, докато ги доведе при Себе Си.