ПРЕДВЕЩАНИЕ ЗА КРЪСТА – ЧАСТ 4

 

След изповедта на Петър Исус заръча на учениците Си да не казват никому, че Той е Христос. Каза им това, защото опозицията на книжниците и фарисеите бе станала твърде решителна. Освен това народът, даже и учениците, имаха такова погрешно понятие за Месия, че да се обяви публично, не би дало истинска представа за характера, нито за делото Му. Но на учениците Си Той се откриваше ден след ден като Спасител и им даваше вярна представа за Месия. Учениците все още очакваха, че Христос ще царува като земен княз. Макар тъй дълго да беше прикривал Своето намерение, вярваха, че Той няма да остане завинаги беден и в неизвестност, а е наближило времето, когато ще основе царството Си. Че омразата на фарисеите и свещениците никога не ще бъде сломена, че Христос ще бъде отхвърлен от народа Си, осъден като измамник и разпнат като злодеец – такава мисъл никога не им беше минавала през ум. Но часът на силите на тъмнината се приближаваше и Христос трябваше да разкрие пред учениците борбата, която Му предстоеше. Мисълта за очакващото изпитание Го натъжаваше. Дотогава Той се бе въздържал да им загатва нещо за страданията и смъртта Си. В разговора Си с Никодим бе казал: “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (Йоан 3:14,15). Учениците обаче не бяха чули това, а и да го бяха чули, не биха го разбрали. Но сега те бяха с Исус, слушали бяха Неговите думи и видели Неговите дела. Бяха стигнали дотам, че въпреки скромността Му и опозицията на свещеници и народ можеха заедно с Петър да кажат: “Ти Си Христос, Син на живия Бог!” Сега вече беше настъпило времето да се дръпне завесата, която скриваше бъдещето от погледа им. “Оттогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.” Учениците слушаха, онемели от скръб и изумление. Христос бе одобрил признанието на Петър, че Го приема за Божи Син, а сега им казваше, че трябва да пострада и умре. Това изглеждаше тъй непонятно! Петър не можеше да мълчи. Той хвана Учителя си, като че ли искайки да Го предпази от предстоящата гибел, и извика: “Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!” Петър обичаше своя Господ, но Исус не го похвали за желанието му да Го защити от страданията. Петровите думи не можеха да бъдат за Исус помощ и утеха в изпитанието, което Го очакваше. Те не бяха в съгласие с Божията благодатна цел към изгубения свят, нито с урока за саможертвата, който Исус бе дошъл да предаде чрез Своя живот. Петър не желаеше да вижда кръст в Христовото дело. Впечатлението от думите му бе тъкмо обратно на онова, което Христос искаше да запечати в умовете на последователите Си, затова Спасителят се принуди да изрече един от найстрогите Си упреци: “Махни се зад Мене, Сатано! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.” Сатана се опитваше да обезсърчи Исус и да Го отклони от мисията Му, а Петър в сляпата си любов се поддаде на изкушението. Автор на тази мисъл бе князът на злото. Негово внушение се криеше зад този импулсивен апел. В пустинята Сатана предлагаше на Христос владичеството на света при условие, че ще се откаже от смирението и жертвата. Сега изкушаваше по същия начин Христовия ученик. Опитваше се да обърне погледа на Петър към земната слава, за да не може да види кръста, към който Исус желаеше да насочи погледа им. Като си послужи с Петър, Сатана пак изкуси Исус. Но Спасителят не му обърна внимание. Мисълта Му бе заета с ученика. Сатана бе застанал между Петър и неговия Учител, за да не се затрогне сърцето на ученика от Христовото унижение за него. Христовите думи бяха отправени не към Петър, а към този, който се опитваше да го отдели от неговия Изкупител: “Махни се зад Мене, Сатано! Не се вмъквай повече между Мене и Моя грешащ служител! Остави Ме да застана лице срещу лице с Петър, за да му открия тайната на Своята любов!” Труден беше този урок за Петър, урок, който заучаваше бавно – че Христовият път на земята минаваше през агония и унижение. Ученикът се ужасяваше от мисълта да участва със своя Господ в страданията. Но в палещата огнена пещ той щеше да научи благословението от тях. Много време след това, когато неговото енергично тяло бе превито от товара на годините и усилията, той писа: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, защото с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (1Петрово 4:12,13)