След това Исус обясни на учениците Си, че Неговият себеотрицателен живот бе пример на онова, което техният живот щеше да бъде. Като повика и другите хора, намиращи се наблизо, освен учениците, Той каза: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме последва!” Кръстът бе свързан с властта на Рим. Той бе средството за най-жестоката и унизителна смърт. От големите престъпници се изискваше сами да занесат кръста си до мястото на екзекуцията. Често пъти, когато ги задължаваха да правят това, те се противяха отчаяно, докато ги надвият и инструментът за мъчение бъде поставен върху тях. Но Исус кани последователите Си да вземат кръста и да го носят след Него. За учениците тези думи означаваха, макар и смътно, че ще трябва да се покорят и на най-тежкото унижение – покоряване дори до смърт заради Христос. Думите на Исус не можеха да опишат по-пълно себепредаване. Но всичко това Той бе приел за тях. Исус не счете Небето за желано място, докато те бяха загубени. Напусна небесните дворове за живот в укори и хули и за позорна смърт. Този, Който бе безмерно богат на Небето, стана беден, за да се обогатим ние чрез Неговото осиромашаване. Ние трябва да вървим по пътя, изминат от Него. Любовта към душите, за които Христос умря, означава разпъване на личното “аз”. Всеки, който става Божие чадо, трябва занапред да се смята за една брънка от спуснатата от небето верига за спасение на света, едно с Христос в Неговия благодатен план, тръгващ заедно с Него да търси и спасява загубеното. Християнинът всякога трябва да има съзнанието, че е посветен на Бога и че чрез характера си трябва да изявява Христос пред света. Самопожертвувателността, съчувствието и любовта, които се изявяваха в Христовия живот, трябва да се виждат и в живота на Божия работник. “Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.” Себелюбието е смърт. Никой орган от тялото не може да живее, ако ограничи действията си само около себе си. Сърцето, ако не разпраща кръвта към ръката и главата, скоро ще изгуби силата си. Както нашата кръв, така и Христовата любов се разпраща по всяка част на Неговото тяло – църквата. Ние сме части един от друг. Човекът, който откаже да се предаде на Неговата любов, ще загине. “Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?” Отвъд беднотата и унижението на сегашния момент Исус посочи на учениците Своето идване в слава, не с великолепието на земен владетел, а със славата на Бога и на небесното войнство. “И тогава – каза Той – ще въздаде всекиму според делата му.” И след това, за да ги окуражи, им даде обещанието: “Има някои от стоящите тука, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Човешкия Син, идещ в царството Си.” Но учениците не разбраха думите Му. Славата изглеждаше много далечна. Очите им гледаха по-близката картина – земния живот на бедност, унижение и страдания. Трябваше ли да изоставят светлите си надежди за царуването на Месия? Не щяха ли да видят своя Господ седнал на Давидовия престол? Възможно ли бе за Христос да води скромен, бездомен, скитнически живот, презрян и отхвърлен и след това убит? Мъка сви сърцата им, защото обичаха своя Господ. Съмнения започнаха да ги безпокоят, защото им се виждаше непонятно Божият Син да бъде подложен на такова жестоко унижение. Те се чудеха защо е нужно Той да отиде доброволно в Ерусалим, за да бъде третиран така, както им каза. Как можеше да се предаде на такава съдба и да ги остави да се лутат в по-голяма тъмнина от тази, в която се бяха лутали, преди да им се бе открил? В областта на Кесария Филипова Христос бе далеч от Ирод и Каяфа, разсъждаваха учениците. Той нямаше защо да се бои от омразата на евреите или от властта на римляните. Защо да не работи тук, далеч от фарисеите? Защо е необходимо да се излага на смърт? Щом като щеше да умре, как тогава щеше да основе царството Си така здраво, че дори и портите на ада да не могат да му “надделеят”? За учениците това беше цяла мистерия. Дори и сега вървяха по брега на Галилейското езеро към града, в който всичките им надежди щяха да се разбият. Те не смееха да възразят на Христос, но си говореха тихо, загрижени за неизвестното бъдеще. И във всичките си съмнения все още се надяваха на някакво непредвидено обстоятелство, което би предотвратило заплахата, надвиснала над техния Господ. Така скърбяха и се съмняваха, надяваха се и се страхуваха в продължение на шест дълги, мрачни дни.