– Това ли е опашката за принасяне на жертва?
– Това е, това е! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.
– Олеле… И кога ще ми дойде редът?
– Не се безпокойте, тука бързо върви. Вие в името на какво принасяте жертва?
– В името на любовта. А вие?
– В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!
– А какво жертвате?
– Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам, всичко. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далече от вкъщи. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чистички и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.
– О, напълно ви разбирам. А аз искам да пожертвам своя връзка. Разбирате ли, между мен и мъжа ми вече нищо не остана. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но…Да можеше мъжът ми да си тръгне пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. А на мен ми е мъчно за него – плаче, все пак! И така си живеем…

Вратата се отваря и се чува глас: «Номер 852, заповядайте!».
– Ох, аз влизам. Така се притеснявам. Ами ако не ми приемат саможертвата?

Номер 853 се свива и продължава да си чака реда. Времето тече бавно, но ето – най-сетне Номер 852 излиза от кабинета.
– Какво стана? Какво ви казаха? Приеха ли ви саможертвата?
– Не… Имало изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.
– Как така? Защо? Защо не веднага?
– Ох, миличка… ами питаха ме: „А вие добре ли си помислихте? Все пак това ще е завинаги!“. Аз им викам: „Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях“. А те ми казват – седнете и гледайте екрана. А там – един странен филм такъв, за мене. Сякаш децата вече са пораснали. Дъщерята е омъжена през девет планини в десета. Синът ми се обажда един път в месеца, сякаш насила, снахата говори със стиснати зъби…Питам го: „Защо се отнасяш към мене така, сине, какво съм ти сторила?“. А той: „Мамо, за Бога, не се меси в живота ни. Нямаш ли с какво друго да се занимаваш?“. Ами с какво да се занимавам, като цял живот с нищо друго, освен с децата си, не съм се занимавала? Май излиза, че децата ми не са оценили жертвата ми? Напразно ли съм се старала толкова?