ПРИКАЗКА ЗА НЕНУЖНАТА САМОЖЕРТВА

ЧАСТ 2

От вратата на кабинета се чува глас: „Следващият! Номер 853!“
– О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие, какво става? Ама хайде, влизам!
– Заповядайте, седнете. Какво сте донесли да жертвате?
– Връзката си…
– Ясно… Я да видим.
– Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е приятна. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.
– В името на какво искате да пожертвате връзката си?
– За да запазя семейството…
– Чие семейство, вашето ли? А има ли нужда да се запазва?
– Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, непрекъснато лъже, нямам сили вече.
– А вие?
– Аз какво? Появи се в живота ми друг човек, сякаш започнахме връзка.
– Връзката с него ли искате да пожертвате?
– Да… За да запазя семейството.
– Кое семейство? Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За какво семейство говорите?
– Какво от това? Нали още сме женени по документи, значи сме семейство.
– Значи всичко това ви устройва?
– Не, не. Как може това да ме устройва! Все плача и страдам.
– Но за нищо на света няма да се съгласите да смените това срещу нова връзка, така ли?
– Е, тя не е толкова дълбока, новата връзка, ей така само – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.
– Щом на вас няма да ви е жал за нея, на нас – още по-малко. Давайте си саможертвата.
– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пускате на мен?
– Филмите са различни. На някои са за бъдещето, на други – за миналото…
Вашият е за настоящето. Гледайте.
– О, Боже! Та това съм аз. Аз какво, така ли изглеждам??? Не е вярно, аз се грижа за себе си.
– Това е как вашата душа се проектира върху външността ви.
– Така ли? Прегърбени рамене, устните в права линия, помътнял поглед, увиснали коси…
– Така изглеждат хората, когато душата плаче…
– А това момче кое е? Хубавко такова… Притиска се в мен!
– Не го ли познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.
– Що за глупост? Мъжът ми е голям човек.
– В душата си е дете. И се притиска към майчицата си…
– Той и в живота е такъв. Все се присламчва, все го тегли към мене.
– Значи, не вас ви тегли към него, а него го тегли към вас?
– Аз от малка съм научена – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.
– Ами, че то така си е станало. Силната, решителна и мъдра мамичка ръководи своето момче-мъж. И му се поскарва, и го съжалява, и го приласкава, и му прощава. А, вие какво искахте?
– Много интересно! Ама аз нали не съм му майка, а жена! А във филма… Той се чувства толкова виновен. Всеки момент пак ще хукне при оная неговата фльорца, а аз въпреки всичко го обичам!
– Разбира се, нали момченцето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката й, ще се извини… Както и да е, това е краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Да не би да си променихте решението?