ПРОЛЕТНАТА ВИЕЛИЦА И ФИЛОСОФИЯТА…

На 24 март, четири дена след настъпването на астрономическата пролет, тръгнах сутринта на църква, облечена в най-дебелото си зимно палто, увита в новия си дебел зимен шал и обута в яките си зимни ботуши. Вървях по стълбите към „Скобелевия парк“ и тъй като „пролетният“ сняг се сипеше на огромни зимни парцали, и наоколо нямаше никакви хора да ме разсейват, ме осени философско вдъхновение.

Хрумна ми, че снегът напълно ни изравнява: пред природните стихии всички ние сме еднакво безпомощни. Висшето образование няма да изкара колата от дълбоката пряспа. Кишата ще просмуче и през най-марковите ботуши. По заледените стъпала ще се изтъркаля както префърцунената „кифла“, така и опърпания клошар. Въпреки прехваления ни прогрес, чрез който уж подчинихме природата, един снежен прилив е достатъчен да разстрои крехката ни цивилизация с безброй катастрофи, затворени пътища, недостъпни селища…

Може би затова и псалмистът възкликва преди хиляди години: „[Бог] Изпраща заповедта Си по земята; словото Му тича много бързо; дава сняг като въ̀лна, разпръсква сланата като пепел, хвърля леда Си като късове; пред мраза Му кой може да устои?“ (Псалми 147:15-17).

Пролетният сняг ни преподава и урока на смирението и мъдростта: има много неща в нашия свят, които не можем да контролираме. А Този, който може, ни се присмива със закачлива ирония: „Без съмнение ти знаеш, защото тогава си се родил и голям е броят на твоите дни! Влизал ли си в съкровищниците на снега или виждал ли си съкровищниците за градушката, които пазя за време на скръб, за ден на бой и на война?“ (Йов 38:21-23).

Какво послание изпраща на теб пролетно-зимната виелица? Можеш да продължиш да газиш снега с навирен нос и изпъчени гърди, претендирайки че си „последният ъпдейт на природата“. Или да се замислиш, че има нещо повече…

Йорданка Дейчева