Учениците не получиха смелостта и издръжливостта на мъченици, докато не съществуваше необходимост от такава благодат. След това обещанието на Спасителя бе изпълнено. Когато Петър и Йоан свидетелстваха пред Синедриона, хората “се чудеха и познаха, че са били с Исуса” (Деян. 4:13). За Стефан се казва, че “всички, които седяха в Синедриона, като се вгледаха в него, видяха лицето му, като че бе лице на ангел”. Присъстващите “не можаха да противостоят на мъдростта и Духа, с които той говореше” (Деян. 6:15,10). Павел пише за съдебния процес в императорския съд: “При първата ми защита никой не взе моята страна, но всички ме оставиха; дано не им се счете това за грях. Но Господ беше с мене и ме укрепи, за да се прогласи напълно посланието чрез мене и да чуят всички езичници” ( 2Тимотей 4:16,17). Не бе необходимо Христовите служители предварително да си подготвят речите, когато ги изправят на съд. Те трябваше да се подготвят ежедневно, като събират скъпоценните истини на Божието слово и чрез молитва укрепват своята вяра. Когато ги изправеха пред съда, Светият Дух щеше да им припомни точно тези истини, от които се нуждаеха. Всекидневният искрен стремеж да се опознае Бога и Исус Христос, Когото Той е изпратил, ще вдъхне сила на душата и ще – даде по-големи възможности. Познанието, придобито чрез старателно изследване на Свещеното писание, ще блесне като светкавица в паметта точно когато е необходимо. Но ако някои хора са пренебрегнали изучаването на Христовото слово, ако никога не са опитвали силата на Неговата благодат по време на изпитание, те не могат да очакват Светият Дух да им припомни Своите думи. Трябвало е ежедневно да служат на Бога с безпределна обич и да се уповават на Него. Враждебността към евангелието щеше да бъде толкова голяма, че щяха да бъдат пренебрегвани дори най-милите роднински връзки. Христовите ученици щяха да бъдат предавани на смърт от членовете на собствените си семейства. “Ще бъдете мразени от всички заради Моето име – добави Исус, – но който устои докрай, той ще бъде спасен” (Марко 13:13). Той им заръча така също да не се излагат безпричинно на гонения. Сам Исус често напускаше едно мисионерско поле и отиваше в друго, за да избяга от тези, които искаха да отнемат живота Му. Когато съгражданите Му в Назарет Го отхвърлиха и се опитаха да Го убият, Той отиде в Капернаум и там удиви народа със Своето учение, “защото Неговото слово беше с власт” (Лука 4:32). Така и служителите Му не трябва да се обезсърчават от гоненията, а да търсят място, където ще могат да продължат да работят за спасението на души. Слугата не е по-горен от Господаря. Князът на небето бе наречен “Веелзевул” и учениците Му ще бъдат представяни по същия начин. Но каквато и да е опасността, Христовите последователи трябва да отстояват своите принципи. Не е необходимо да се прикриват. Те не могат да бездействат, докато се уверят, че е безопасно да изповядват истината. Поставени са като стражи, за да предупреждават хората за опасностите. Истината, приета от Христос, трябва да бъде представяна на всички свободно и открито. Исус каза: “Това, което ви говоря в тъмно, кажете го на видело; и което чуете на ухо, прогласете го от покрива.” Самият Исус никога не Си откупи спокойствието с цената на компромиса. Сърцето Му преливаше от любов към всички хора, но не бе снизходителен към техните грехове. Исус им бе твърде добър приятел, за да подмине техния начин на живот, който би унищожил душите им – души, откупени чрез собствената Му кръв. Той работеше за това човек да остане верен на себе си, верен на по-висшите си и вечни интереси. Христовите служители са призовани за същото дело и те трябва да се пазят, да не би в стремежа си да предотвратят разногласията, да станат предатели на истината. Те трябва да търсят “това, което служи за мир” (Римл. 14:19), но истинският мир никога не може да се осигури чрез компромис с принципите, без да предизвика съпротива. Едно духовно християнство ще предизвика противопоставянето на чадата на бунта. Исус обаче заръча на Своите ученици: “Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.” Тези, които са верни на Бога, няма защо да се страхуват от човешката власт или от сатанинската ненавист. В Христос вечният им живот е сигурен. Трябва да се страхуват единствено от това да не станат предатели на истината и така да предадат доверието, с което Бог ги е удостоил. Делото на Сатана е да изпълва човешките сърца със съмнение. Той ги води до заключението, че Бог е строг съдия. Изкушава ги да съгрешават и после да се смятат твърде недостойни, за да се приближат до своя небесен Баща или да Го молят за милост. Господ разбира всичко това. Исус уверява учениците Си в доброто отношение на Бога към тях в техните нужди и слабости. Няма нито една въздишка, нито една болка, нито едно душевно страдание, които да не отекват в сърцето на Отец. Библията ни показва Бога в Неговото високо и свято място, но не в пасивно състояние, не в тишина и самота, а заобиколен от десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди святи същества, които чакат да изпълнят Неговата воля. Посредством връзки, които ние не можем да забележим, Той общува активно с всяка част от Своето царство. Неговото внимание и вниманието на цялото Небе е съсредоточено в тази прашинка, наречена “Земя”, и в тези души, за чието спасение даде единородния Си Син. Бог се навежда от Своя трон, за да чуе вика на потиснатите. “Ето Ме”, отговаря Той на всяка искрена молитва. Бог възвисява наскърбените и угнетените. Във всичките ни страдания и Той страда. Във всички изкушения и изпитания ангелът на Неговото присъствие е наблизо, за да спасява.