Различни, но заедно

Интроверти и екстроверти, съпруги и съпрузи, родители и деца – можем ли да живеем заедно и все пак да бъдем щастливи?

Ние, хората от Земята, обичаме разделенията. Специалността ни е „Изключване на различните“ и „Теория на съвършената омраза“. Независимо колко много думи хабим красноречиво по теми като „мир“ и „обединение“, резултатът неизбежно е разделение, „не мога да търпя твоя вид“ и „трясване на вратата под носа ти“.

За да постигат успешно тази цел, хората са открили много ефективен механизъм – поставянето на етикети. Когато лепнем на някого отрицателен етикет, удоволствието е двойно: обявяваме го за различен от нас в нещо отрицателно, което оправдава изключването му от приятната група „НИЕ“, както и причисляването му към нежеланата група „ТЯХ“. Така понякога удовлетворяваме копнежите на комплекса за свръхценност.

Намирането на група хора със сходни интереси и мислене е нещо положително… докато не започнеш да я използваш за борба срещу други групи. Расите обикновено се различават по цвят и това е нормално… докато белите не кажат, че цветнокожите са по-низши и не започнат да ги поробват. Силните и слабите обикновено се различават по мускулната си сила и това е неутрален факт… докато силните не започнат да смачкват носовете на слабите. Интровертите и екстровертите имат различно отношение към света и това е нормално… докато и двете групи не започнат да си отмъщават взаимно за различията си.

В повечето случаи смятаме разликите за разделителен фактор. Обаче има един по-здравословен и по-конструктивен подход – да ги смятаме за средство, с което можем да се допълваме един друг и така да постигаме по-пълноценно целите си и да развиваме способностите си. Обичам да наричам това промяна на парадигмата: от егоизъм към алтруизъм.

Парадигма на егоизма: АЗ съм центърът на моя живот и ЩЕ направя всичко, за да се чувствам АЗ добре.

Парадигма на алтруизма: АЗ съм важен, но и ДРУГИЯТ е важен като мен. ЩЕ направя необходимото, за да се чувстваме ВСИЧКИ добре.

Моят син има малформация тип Арнолд-Киари в мозъка. Това са структурни дефекти на малкия мозък, който контролира равновесието. Малформацията Киари е състояние, при което мозъчната тъкан навлиза в гръбначния стълб. Това уврежда способностите му по два начина: той не може да ходи самостоятелно без помощ и няма добре развити фини движения. Например може да пише, но не може да чертае прави линии. Разбира всичко, но когато говори, разделя думите на срички.

Когато чух диагнозата за пръв път, бях шокирана. След това се депресирах. След това трябваше да се вземат някои трудни решения. Той имаше нужда от постоянни 24-часови грижи. Аз имах работа и кариера. Затова започнах да си мисля: за мен щеше да бъде по-лесно някой друг да се грижи за сина ми, а аз да ходя на работа. Но дали това щеше да бъде най-доброто за него? Дали някой непознат, независимо колко добре обучен и добронамерен е, ще бъде по-мотивиран да развива способностите му от мен, неговата майка? Затова реших, че ако аз съм най-добрата възможност за него, той също ще бъде най-добрата възможност за мен. Реших, че неговата нужда от добър треньор е по-голяма от моята нужда от кариера. Това решение беше една от най-удовлетворяващите в живота ми. Ще обясня причините по-нататък.

Стъпка по стъпка

Преминаването от себелюбие към себеотрицание е процес, а не момент във времето. То е един голям процес с много малки стъпала, водещи нагоре по стълбата към алтруизма. Тази посока е изключително полезна както за облагодетелствания, така и за благодетеля.

Стъпка №1: Уважавайте хората, които имат различни от вашите темперамент и характер

Речникът казва: Уважението е възхищение към човек, който според вас има добри идеи или качества. Но има един скрит процес, задължителен ако човек иска да бъде способен да се възхищава на друг. Този процес се нарича смирение. Уважението означава, че трябва да признаеш, че е възможно някой друг да бъде толкова добър, колкото теб, а понякога дори повече! Често казано, това е истинска промяна на парадигмата от егоизъм към алтруизъм.

Колкото до сина ми, през първите години от живота му изглеждаше, че аз съм учителят, а той е ученикът. Не можеше да прави нищо сам заради увреденото равновесие. Сякаш нямаше никакви качества, които да предизвикат възхищението и уважението на някого. Какви качества би могло да има едно безпомощно дете? Но напълно грешах. Той се оказа най-оптимистичния човек, когото някога съм познавала. Събуждаше се всяка сутрин с усмивка. Също така проявяваше огромна упоритост. В първите години му беше много трудно например да постави обръч върху пръчка или нещо друго, което изисква точност. Бях впечатлена, че независимо колко пъти трябваше да опитва, той никога не се отказваше, нито пък проявяваше някаква раздразнителност. Просто пробваше упорито колкото пъти трябваше, докато успее.

Днес има същата упоритост и същия оптимизъм. И аз се научих да го уважавам за това.

Стъпка №2: Ценете качествата у другите, които са различни от вашите, защото заедно можете да постигнете повече, отколкото всеки сам

Някои хора мислят, че могат да правят всичко по-добре от всички. И че имат всичките необходими способности да го направят, без другите да се месят и да объркват нещата. Аз съм един от тези хора. Не може да се отрече, че имам мотивацията и склонността да постигам повече от много от познатите си. И това определено засилва тенденцията към прекалена независимост.

Обаче докато откривах благословенията на брака, се оказа, че този вид независимост е не само разрушителен, но и едностранен.

Аз обичам да правя нещата бързо. Вземам решения за секунда и ги прилагам със скоростта на светлината. Но това винаги ли е предимство? В спешни случаи, да, но в сложни ситуации най-вероятно не.

Съпругът ми е точно обратното. Той обича да обмисля въпроса по един милион пъти и това ме побърква. С времето осъзнах, че никак не е лошо човек да има това умение в трудни ситуации – помага ти да намериш най-доброто решение, а не само най-бързото.

Затова направих ново откритие – открих глагола „допълвам“, който означава да добавиш допълнителни черти към (някого или нещо) по такъв начин, че да подобриш или подчертаеш неговите качества. Ние имаме различни качества, за да се допълваме един друг, а не за да се състезаваме един с друг. Личният опит ми доказа, че заедно можем да постигнем страшно много повече, отколкото всеки един сам.

Стъпка №3: Бъдете благодарни за хората, които имат различни от вашите темперамент и характер

Продължаваме да прехвърляме фокуса от нас самите (егоцентричност), за да включваме и другите (себеотрицание). Логиката ми е следната: Ако уважавам някого и виждам, че заедно постигаме невероятни неща, тогава най-естественото нещо е да бъда благодарна за него/нея.

От психологическа гледна точка изразяването на благодарността е полезно колкото за облагодетелствания, толкова и за благодетеля.

Думата „благодарност“ произлиза от латинската дума gratia, която означава благодат, благост или признателност (в зависимост от контекста). В някои отношения благодарността включва всички тези значения. Тя е благодатната оценка на това, което човек получава, независимо дали материално или нематериално. Чрез благодарността хората потвърждават доброто в живота си. В процеса на всичко това те обикновено признават, че източникът на това добро е поне отчасти извън тях. И затова благодарността им помага да се свържат с нещо по-голяма от самите тях – другите хора, природата или по-висша сила.

Психологът д-р Робърт Емънс от Калифорнийския университет, Дейвис и д-р Майкъл Макалоу от Маямския университет планират едно проучване, в което разделят участниците в групи. „Едната група пишела за нещата, за които били благодарни през седмицата. Втората групи пишела за ежедневните дразнения или неприятни неща, а третата пишела за събитията, които са им повлияли (без да се набляга дали са положителни или отрицателни). След 10 седмици тези, които пишели за благодарността, станали по-големи оптимисти и харесвали повече живота си. Изненадващото е, че правели повече упражнения и по-рядко ходели на лекар от хората, които се фокусирали върху проблемите“.

https://www.health.harvard.edu/healthbeat/giving-thanks-can-make-you-happier

Стъпка №4: Поощрявайте хората, които имат различни от вашите качества и темперамент

Дотук логиката ми беше, че когато уважавам някого и откривам благословения от действията ни заедно, чувствам благодарност и я изразявам по осезаеми начини. Ако направя още една стъпка нагоре по стълбата, положителното настроение ще ме кара да искам да продължавам така, като укрепвам и насърчавам положителните взаимоотношения с такива хора. Освен това, когато ги укрепваме, предизвикваме самите себе си да развиваме своите качества.

Преди споменах за позитивизма на сина си. Забелязах, че това облекчава моите депресивни настроения. И така постепенно и аз самата ставам по-оптимистичен човек, бавно, но неизбежно.

Йорданка Дейчева, психолог